Ашланд Прайс - Мира

Изминаха една-две секунди, преди седналите на масата да могат да разберат думите му, но един по един всички около него вдигнаха чаши. Като изпи медовината, Брандър остави чашата на масата и стана, за да се сбогува.

— Кога ще дойдеш пак, момче? — попита го Киарда, като го погледна умоляващо.

— Мога да идвам всеки ден, ако желаете — отговори Брандър и широко се усмихна. — И запомнете, че вие също сте добре дошли при нас. Ако ни позволите, бихме споделили с всички вас много неща както от нашия, така и от вашия свят.

Шумната врява сред тълпата, която последва излизането на Брандър, дойде като отговор, че повечето от тях наистина бяха съгласни.

На прага Брандър се спря, задържан от въпросите на някои от по-възрастните членове на племето, и тайно протегна ръка към Мира. За негова изненада обаче, макар че очите й продължаваха да говорят за чувствата й към него, тя издърпа пръстите си от неговите.

„Мак Куган“ — разбра той. За хората тя бе определена за предводителя на кралската армия и една такава изява на чувства пред тях вероятно би я поставила в беда.

— След един час. На върха на скалите, където се срещнахме — успя да й прошепне едва чуто той, преди тя да се отдръпне от него, и излезе от хижата.

Когато след един час Мира стигна до високите скали, го завари да стои изправен в цял ръст с развято от вятъра наметало и с поглед, зареян в морето. Бе успяла да се измъкне незабелязано от форта и по един заобиколен път бе стигнала до платото. Затова Брандър не беше я забелязал.

Наближаваше краят на лятото. Слънцето вече залязваше зад хоризонта на запад. В момента то бе застанало на едно ниво с върха на скалите и отражението му в морската вода обгръщаше викинга с невероятен по своята красота оранжев ореол от светлина.

„Господи, колко величествен изглежда!“ — помисли си Мира, която бе спряла, за да може да му се полюбува. Въпреки че положението му и това, че бе най-възрастен сред съотечествениците си, означаваше много малко в Ирландия, благородната му осанка й напомняше за фаворитите на краля и тя имаше основание да каже, че само с появата си той бе предизвикал истински страх сред хората от нейното племе.

Една част от нея я подтикваше да изтича при Брандър и да се наслади на всеки безценен миг от времето, през което могат да бъдат само двамата, да го прегърне и да даде воля на чувствата си. И въпреки това нещо я възпираше да го направи. Изведнъж усети, че по някаква причина се страхува от него. Не знаеше точно от какво. Може би от това да не каже или да не направи нещо погрешно. От безсилието да му откаже, ако той си позволи неща, за които тя знаеше, че не бива да му разрешава да прави.

Но когато бавно се обърна и я забеляза, Мира разбра, че това не бе само страх, а и свенливост. На лицето й се появи лека усмивка. След това сведе поглед, защото усети, че от вълнение ще се разплаче.

Какво, за Бога, й ставаше? Току-що бяха получили божията благодат, която търсеха. Хората от племето вече знаеха за него и хората му и нямаха никакво намерение да ги гонят. За какъв по-щастлив изход би могъл да мечтае някой от тях? И въпреки това сигурно за четвърти път през последното денонощие тя отново бе на път да се разплаче.

— Мира — извика Брандър, озадачен от това, че тя стои настрана.

Тя само поклати глава, прехапа устни и вдигна очи към него.

— Хайде, ела тук — подкани я той с усмивка. — Ела да се насладим на това прекрасно, огряно от слънцето море. Твоите хора едно време са боготворели слънцето, нали? Майка ми поне така казваше.

— Да. Вярно е. Някои от нас още го правят — призна тя.

Брандър се усмихна още по-широко, когато тя направи първите предпазливи крачки към него.

— А ти? — попита я той, като повиши предизвикателно глас.

Тя сви рамене и продължи да се приближава.

— Може би. Понякога.

— Кога по-точно?

— Като сега например, когато то само те предизвиква с величествената си червена магия. И през зимата, когато е толкова кратко време с нас. Случвало ли ти се е някога просто да стоиш срещу него със затворени очи? — И сякаш безсилна да се въздържи, тя затвори очи и вдигна нагоре глава, опиянена от сладкия спомен за тези моменти. — Великолепно е, нали? Сякаш в момента чувстваш любовта на най-големия, най-обичания родител, който някога е съществувал.

При тези думи тя с наслада пое въздух. Когато отново отвори очи, лицето му изразяваше пълно съгласие с нея.

— Да — отвърна Брандър. — Това наистина са много приятни мигове.