Ашланд Прайс - Мира

— Да, Блар, съгласен съм с теб. Погрижи се мъжете веднага да се приготвят.

Точно както Мира бе обещала на брат Лон, още преди обяд Киарда разказа на хората от племето за лагера на викингите. Въпреки че много от тях сметнаха за неразумна подобна постъпка, няколко души се промъкнаха крадешком до високите скали и хвърлиха оттам един поглед върху лагера долу. По-късно същия следобед обаче на повечето от тях им омръзна само да шпионират чуждоземците, които така сърдечно бяха влезли в по-тесен контакт с тях. Затова изпратиха Мира и Киарда, придружени от двама мъже със страшен вид, да поканят във форта техния предводител.

Брандър, разбира се, прие, без да се колебае, и след като го претърсиха за оръжие на вратата на укреплението, го пуснаха вътре и го отведоха до хижата на Киарда. Макар и да знаеше, че това са роднини на майка му, той все пак се чувстваше неудобно при тези обстоятелства. Не само че не носеше никакъв нож, ами се оказа обграден и от укреплението, и от десетки ирландци. Имаше усещането, че го бяха взели в плен. Брандър обаче положи всички усилия, за да не издаде безпокойството си.

Първоначално никой не го заговори. Даже и Мира, която от уважение към по-възрастните бе застанала в дъното на претъпканата хижа. Хората предпочитаха просто да го наблюдават като някакво странно същество, като малък щурец или жаба например, която са поставили в дървена клетка.

Най-накрая обаче заваляха въпросите. Повечето от тях идваха от страна на по-възрастните членове на племето, които твърдяха, че са познавали Елана Мак Айл, преди тя да бъде отвлечена някъде преди около двадесет и пет години.

Някои от тези хора, също като Киарда, бяха преживели нещастието да бъдат пленени от същата тази банда викинги. Затова най-изчерпателно се обсъждаше именно този въпрос.

Брандър отговаряше, доколкото можеше, като се опитваше да си припомни всички подробности от разказите на майка си за базовия лагер на норвежците, които имаха отношение както към баща му, така и към стария Сигурд. Ирландската му публика, макар и изненадана от отличното познаване на техния език, слушаше напрегнато. След около час отношенията между тях станаха доста по-непринудени и накрая му предложиха обяд.

— Дори и да се съгласим да останете, Брандър — започна със сериозен тон един от по-възрастните мъже, — решението не зависи само от нас. В управляващите семейства на Ерин, чиито господари имат повече от една жена, напоследък се раждат много деца и апетитите за земя в този район постоянно нарастват.

— Да. Кралят ще има последната дума — намеси се и Сайлъс Мак Игън.

Брандър въздъхна загрижено и сведе поглед към масата, на която седеше.

— Тогава няма да ни защитите.

Сред насъбралите се настана суматоха. И тогава последен се обади най-възрастният измежду старейшините.

— Няма да предприемем нищо, за да ви прогоним оттук. Ако ни попитат, ще потвърдим миролюбивото ви поведение. Но не може да искате от нас да се противопоставим на нашия крал.

Отново настъпи тишина, като този път отникъде не се чуваше шепот. Брандър разбра, че това бе последната дума на рода по този въпрос. Той потърси почти инстинктивно с поглед Киарда, която седеше на масата от дясната му страна. Очите й със сигурност излъчваха симпатия, но така също и някаква безпомощност, от която сърцето му леко се сви. Тя явно бе направила всичко, за да му помогне, и той знаеше, че няма смисъл да я моли за нещо друго.

След това, вероятно от отчаяние, той вдигна глава и прикова поглед в Мира, която продължаваше да стои на входа. От такова разстояние и при толкова много мяркащи се лица, които постоянно препречваха пътя между тях, Брандър трудно можеше да разбере какво точно си мисли тя в момента. Долови обаче някакъв нежен блясък в големите й кафяви очи. Мира седеше изправена, без да мърда и без да мига, и от това той изпита някаква необяснима увереност. Девойката всъщност се бе хвърлила срещу ножа заради него предишната нощ, така че само един господ знаеше какво още бе готова да направи, за да го спаси, и той искрено се молеше на Бога да не ги принуждава да разберат на какво бе способна.

— Много добре тогава, мои съседи и… родственици — заяви той, като вдигна тост с чашата с медовина, която му бяха дали. — Да пием за княжеството, което моите хора ще ми помогнат да създадем тук. — Той почувства истинска гордост от твърдия тон, с който изрече тези думи. Беше доволен, че верен на норския си произход, бе успял добре да прикрие несигурността и опасенията си.