Ашланд Прайс - Мира

— Господ да ни е на помощ — извика Мира и внезапно се закова на място, когато групата стигна до началото на пътя, водещ право към вратите на укреплението.

— Какво има? — попита Астрид и почти връхлетя върху нея в тъмнината по неравния скалист път.

Мира прецеди през зъби:

— Черна котка! Точно там. Не я ли виждаш?

Астрид смушка силно с лакът вървящия вдясно от нея. Всички след тях също спряха, докато Брандър продължи да върви сам още малко.

— Какво има? — той подхвърли назад, учуден от тяхното забавяне.

— Котка — ядосано отвърна Астрид. — Тя се страхува от нея поради някаква причина.

Брандър, явно също ядосан, шумно издиша и тръгна обратно към тях.

— Какво?… Какво има, мила моя? — попита тихо, почти шепнешком и протегна ръка към рамото й.

— Но това съвсем не е котка? А дух на човек — отговори тя с ужас в гласа. — На някого, който е живял в голям грях и в деня на Вси Светии се е вселил в котка. Горката душа — заяви тя, продължавайки да гледа втренчено към животното, което си вървеше по своя път под лунната светлина. — Светлината от моя фенер се отрази в златните й очи и студ ме обхвана цялата. Тази нощ някой ще умре, Брандър. Зная това — добави тя с треперещ глас. — Това е много лоша поличба!

Той я притисна по-силно и се опита да допре лице до нейното, доколкото им позволяваха маските на главите.

— Няма страшно, мила. Ще успеем да се справим с хората на Мак Кугън, не се страхувай.

Мира тежко преглътна и му кимна.

— Добре — отговори тя, изправи рамене и тръгна заедно с него напред.

Астрид, която винаги се учудваше на обичаите на племето на майка си, просто тръсна глава при тази сцена и потегли след тях, като даде знак и на останалите да я последват. Тя имаше пълно доверие в хората от екипажа, но сега, когато трябваше да изпълнят резервния план, такива ерски глезотии само можеха да ги затруднят.

Продължиха да надуват волския рог и когато наближиха на няколко метра пред вратата на крепостта, тя широко се отвори за тяхно най-голямо задоволство. Мира им беше казала, че в тяхното племе се счита за много лошо предзнаменование да бъдат върнати хора от други племена, дошли да събират милостиня в името на Мак Оула. И ако се съди по това колко бързо пътниците бяха пуснати в крепостта, това явно се оказа вярно.

Мак Кугън стисна устни и подозрително изпръхтя под маската си при пристигането на първата група нощни поклонници на Мак Оула. Той скръсти ръце пред гърдите си и се наведе над един от ручеите в крепостта с намерение да остане скрит и същевременно да наблюдава внимателно новодошлите. Трябваше със съжаление да признае пред себе си, че тази вечер се бе увлякъл и беше изпил повече медовина, отколкото имаше намерение. Така че сега трябваше да се хване за нещо, за да се прикрие от тези сигурно опасни непознати.

— И ти ли мислиш като мен, предводителю? — попита го с половин уста Блар, който се беше приближил и застанал до военачалника.

— Аха. Изглеждат доста високи, за да бъдат ирландци. А онзи малкият отпред прилича доста на Мира. Но, от друга страна, са достатъчно малко на брой и сигурно това не е екипажът на кораба, защото в противен случай щяхме да доловим светлините от придвижването им. Не би могло да остане незабелязано, нали Блар?

— Така е, сир. Но все пак до този момент бяхме достатъчно заети с други неща, за да обръщаме внимание и на това.

Мак Кугън махна ядно с ръка.

— Ами, все пак щяхме да забележим нещо, ако това са те.

— Мислиш ли, че се налага да свалим насила маската на някой от тях? — предложи Блар.

Наял поклати глава.

— Ако това са просто хора от околността, нямаме право да правим това.

— Така е — съгласи се Блар, — това, че ще изложим на опасност от обсебване някой наш сънародник, би създало лоша слава на хората на Негово величество. А ние не искате това.

Мак Кугън се изсмя сухо и отново поклати глава.

— Така че, какво ще наредиш, началник?

— Просто обиколи наоколо и пошепни на нашите хора да ги държат под око. Няма да могат да ни отмъкнат под носа нещо, ако не ги изпускаме от поглед.

Блар кимна и с дебнеща походка, която му бе станала втора природа през всичките тези години на военен живот, се вмъкна в тълпата от маскирани хора, за да потърси подчинените си.

През това време Мак Кугън продължаваше да се вглежда в групата маскирани гости от своето не много удобно място за наблюдение. Според обичая те трябваше да обиколят всички шест къщи от вътрешността на крепостта и да поискат милостиня. Така че, които и да бяха тези маскирани гости, щяха да останат пред орловия му поглед достатъчно дълго време.