Ашланд Прайс - Мира

Но Лон преди също бе вярвал в тези глупости. И той някога се бе обличал в такива чудновати маскарадни костюми. И той бе също толкова наивен, както и другите негови съплеменници, да вярва, че точно тази нощ поставя началото на царуването но Бога на зимата. И за него до изгрев слънце светът на живите бе изглеждал опасен и непредсказуем.

— Мили Лони — го поздрави майка му и се втурна насреща му през двора, докато той слизаше от коня. — Толкова много се забави, че започнахме да се страхуваме за тебе.

Тя беше облечена като магьосница, както всяка година досега. Лон веднага я позна и тръгна да я прегърне.

— Няма място за тревоги, майко. Господ бди над мене… както и над всички нас — добави той твърдо, повишавайки глас, за да могат да чуят и другите.

Наистина бяха много интересни тези негови съплеменници. Знаеха, че той идва като монах и ще се опита да ги разубеди да се откажат от дивашките си вярвания. Лон искрено вярваше, че щеше да преуспее в това начинание, ако си бъде вкъщи вечерта за празника на Вси Светии.

— Дано не си гладен — продължи майка му, а в това време се приближи и баща му, преоблечен като демон. — Защото огнището е загасено и, както знаеш, трябва да остане така до сутринта.

Лон кимна.

— Да, майко, зная. Всичко е наред. — Не беше съвсем така, разбира се. Защото нямаха време за вечеря след спешните приготовления за посещението тук. Имаше много по-важни неща за вършене.

— Блар също е тук — заяви баща му и посочи групата от хора, преоблечени като гоблини и дяволи, събрала се около единия от жертвените огньове. — Ето го там, до „Лер Бхан“. Чудно е, че и двамата тази вечер сте тук — заключи той, учуден от такова съвпадение.

Лон се изсмя иронично.

— Да, чудно наистина.

— Те имат намерение да убият Мира, ако се върне — каза един женски гоблин, пристъпи напред и отчаяно улови Лон за ръкава.

По гласа Лон позна, че това беше майката на момичето. Но преди още да успее да каже и една дума в уверение, че ще се постарае да не допусне това, заговори друга жена.

— Да. А също и синовете на моята братовчедка. Ето ги там, вързани за стълба, военачалникът има намерение да ги изгори.

Това беше старата Киарда. Лон разпозна и нейния глас.

— Няма, госпожо Мак Игън, няма Киарда. — Той бащински постави ръце на раменете на двете жени. — Не се бойте. Знаете, че Църквата не подкрепя такива действия. Аз няма да ги допусна! — Като каза това, той напусна групичката от посрещани и се насочи с твърда стъпка към хората на Мак Кугън.

Човекът, маскиран с бяла конска глава, го видя отдалеч. Разбира се, това беше Мак Кугън. Лон си спомни как преди няколко часа Брандър бе описал костюма му. Освен това, когато „свещената бяла кобила“ заговори, именно гласът на Мак Кугън се разнесе:

— А кой остана да пази съкровището, което ти поверих, отче?

Дори и под маската Лон долови колко неуверено произнасяше думите. Беше пил, както обикновено, и духовникът се помоли опиянението да отслаби възприятията и рефлексите му.

Той продължи да се приближава бавно към Наял и се опита да говори спокойно.

— Другите монаси, вожде. Не се бой. А какво правите тук ти, и Блар, и другите ти хора? Нали друга година през тази нощ поправяте стените на крепостта и я стягате за зимата? Защо сега не сте там?

— Много добре знаеш защо — изрева Мак Кугън. — Бяхме пред манастирските стени точно преди два часа и те видяхме да си шушукаш нещо с водача на викингите! Затова сега го чакаме да се появи заедно с придружителката си Мира, за да ги изгорим заедно със скъпите му братчета — завърши той и пиянски заплаши с пръст Рурик и Ланг.

Лон изумено го погледна.

— Да изгориш сънародници? Но защо?

— Защото явно са обсебени от лоши духове! Всеки вижда, че те са без специални костюми през тази опасна нощ.

— Хъм — отвърна Лон и се почеса по главата. — Все пак, май че трябва да поговоря с тях. Щом са толкова здраво вързани, не са опасни. — Той се запъти към двамата викинги и усети на гърба си алчните като на лешояди погледи на Мак Кугън, Блар и другите няколко воина.

Като се приближи до пленниците, Лон им се усмихна, но така, че само те да видят. Ясно долови колко много лицата им приличаха на неговата мила Астрид и това му донесе някакво внезапно успокоение.

Когато застана пред тях, хвана големия златен кръст, който висеше на колана му, и го насочи към тях като за благословия.

— Ще се опитам да ги убедя да ви освободят — прошепна той и веднага след тези думи на ерс, започна на висок глас да произнася латински молитви. После отново зашепна: — Ако не успея, Киарда или аз ще прережем въжетата. А вие стойте, където сте, и не мърдайте, докато не дойде някой да ви отведе и да ви скрие в колибите.