Ашланд Прайс - Мира

— И за какво бяха дошли при тебе?

Лон вдигна глава, сякаш се мъчеше да си припомни.

— Заради сестра му, нали? — продължи Мак Кугън. — По някакъв начин са научили, че е при тебе и си я поискаха обратно.

Дъхът на Лон спря, той инстинктивно дръпна по-надолу качулката си в желанието си да скрие своята скандална тайна от всичките тези хора наоколо.

— Каква сестра? Не зная нищо за някаква сестра на викинга, защото, както добре знаеш, абатът не би позволил на жена да влезе в манастира между монасите!

— Значи викингът не знае къде е скрита сестра му?

— Не. Не спомена нищо за някакво момиче. — Това беше вярно донякъде. Самият Лон пръв заговори за Астрид, когато разговаряше с Брандър и Мира при портата.

— Тогава какво искаха? Да не би да питаха за мен?

— Аха — отговори отецът и си помисли, че Мира наистина го беше попитала дали знае къде е лагерът на Мак Кугън.

— И ти не им ли каза.

— Не. Трябваше ли да им кажа?

Изпод конската маска на военачалника се раздаде разочаровано ръмжене.

— Пфу ама че глупак си бил! Аз наблюдавах как говориш с тях, докато ги чаках да се отдалечат от портала и да ги нападна. Разбира се, че исках те да тръгнат след мене! Така, че ти ми кажи къде са сега — изрева той и изведнъж се насочи към него със заплашително протегнати ръце.

Киарда понечи да отмести Лон и сама да се изпречи пътя на този внезапно побеснял „кон“. Но за щастие някои от маскираните членове на племето, а също Блар и някои от войниците хванаха Мак Кугън и го задържаха.

За хубаво или за лошо, военачалникът беше доста пиян и никой не желаеше да види как едно такова нападение може да доведе до открит конфликт между Църквата и армията.

Лон въздъхна с облекчение, като видя как спряха Наял. После използва настъпилата суматоха, наведе се и прошепна на ухото на Киарда:

— Жено ако още не си престанала да бъдеш една от оплаквачките на племето, иди веднага на гробището и се опитай на вдигнеш някакъв шум, така че Мак Кугън и хората му да бъдат привлечени натам. А в това време ще прережа въжетата на норвежците. После, когато му дойде времето, ще ги заведем в твоята колиба и ще ги прекараме през подземния тунел. Разбра ли? — Маскираната глава на Киарда се повдигна и наведе няколко пъти. — Върви тогава. Направи така, че да разполагам с няколко минути тук, и с това половината от работата ще бъде свършена.

Разбира се, възрастната жена веднага се подчини. Десетина минути по-късно откъм гробището се дочу уплашен вик, Мак Кугън тръгна да разбере какво става, защото по думите на една от прорицателките Киарда била видяла неговото отражение върху нощното небе. А това, както беше известно на всеки мъж или жена, означаваше, че той щеше да умре през следващата година. Така че военачалникът, все още преизпълнен с пиянско безгрижие, не можеше да не се увери в това на място.

За щастие много от жителите на крепостта тръгнаха с него. По такъв начин Лон получи нужните му няколко секунди уединение, за да среже с ножа, който носеше под расото, въжетата от ръцете на норвежците.

Колкото и ефектно да беше представлението на Киарда обаче, то се оказа твърде краткотрайно и Лон не разполагаше с достатъчно време, за да отведе двамата братя в колибата на старата жена и оттам — в тунела. Трябваше да се измисли нещо друго и Лон тръгна към входната врата на крепостта.

По пътя си натам той взе един от фенерите, направени от ряпа, които хората от племето бяха оставили на различни места. После се огледа, за да се убеди, че никой не го следва, вдигна го и няколко пъти го размаха към западната страна на крепостта.

Тази подвижна светлинка беше сигналът, който Брандър и другите очакваха, скрити зад скалите. Това бе уговореният начин, по който Лон им съобщаваше, че не е успял да убеди Мак Кугън да освободи Рурик и Ланг, и че трябваше да преминат към резервния план.

Половин час след като бяха видели мигащата светлина от крепостта, Брандър и Астрид започнаха да свирят с рога от крави, което трябваше да покаже на членовете на племето, че се приближават привърженици на друидския бог Мак Оула. После, взели по един фенер във всяка ръка, осемте маскирани норсови воини, предвождани от техния „Лер Бхан“, се запътиха надолу към крепостта.

Сега вече Брандър вървеше напред много по-спокойно, защото го следваха не преоблечените монаси, а собствените му калени воини, въоръжени със саби, скрити под дългите до петите костюми.

При добър късмет нямаше да им се наложи да използват оръжието, този келтски маскарад би могъл да се окаже достатъчен за целите им.