Ашланд Прайс - Мира

Хвана я в ръцете си и се наведе над нея, без да го е грижа кой би могъл да ги види, впи устни в нейните, обхванат от горещото привличане, което винаги се появяваше само при мисълта за нея. После допря небръснатата си буза до ухото й и започна да шепне. Интимни, съкровени думи, които нямаха смисъл за никой друг и които едва ли биваха произнасяни при сватбените церемонии Но за него те бяха по-важни от всичко на света.

— Тази нощ когато си легнем край огъня, най-сетне ще бъдеш безвъзвратно моя. И тялото ми жадува за твоето повече, отколкото мога да изразя с думи.

Като усети твърдостта, с която той се притискаше до нея Мира внезапно съжали, че се съгласи да правят такива неща на толкова открито място. Това не ти беше някакво селско момченце, което тя само дразнеше. Беше мъж, два пъти по-голям от нея и няколко години по-възрастен, който вече й бе показал несъмнено колко сериозно нещо може да бъде любовната игра.

— А братята ти — каза тя и го погледна неспокойно. — Нали трябва да отидем при тях и да им съобщим хубавите новини.

Той леко размърда устни. После прехапа бузата си отвътре, като дете, обвинено, че губи времето на възрастните.

— Аха, вярно — каза с усмивка. Но очите му казваха, че не би могъл да бъде толкова лесно разубеден, когато отново останеха сами. — Едно поне е сигурно — че Рурик и Ланг ще бъдат по-приятелски настроени към тебе, когато научат, че сме намерили Астрид. — С тези думи той я поведе към вързания кон, помогна й да се качи на седлото и сам седна зад нея.

Мира се загледа в оранжевия залез, докато вървяха към края на гората, където трябваше да намерят братята на Брандър. Това съвсем не беше сватбеният и ден, какъвто си го бе представяла от ранно детство. През последните няколко дни бе захладяло, а листата на дърветата бяха помръкнали и вече не блестяха с оттенъците на червено и златно. Съвсем не беше свеж летен ден, който невестите биха избрали за сватбата си.

Тя преглътна горчиво и очите й отново се напълниха със сълзи. Скоро щеше да бъде омъжена, да се съедини с един мъж до края на живота си, а нейните мили родители нямаше да присъстват на сватбата!

Гърлото й се сви при тази мисъл. Може би това е мъката на порасналото момиче от раздялата. Да се отдели от родителите си. Да приеме името и навиците на рода на мъжа си.

Нали обаче щеше да има и свещеническа благословия за това съединение. Все пак Брандър не беше изцяло чужденец. Той бе наполовина ерс и законът позволяваше годеникът такъв да бъде. Майка му произлизаше от рода на милата стара Киарда. Като си даде сметка за това, Мира още по-силно обви ръце около него. Усети неговата топлина, чудесния му мъжки аромат, дългата му коса, която вятърът разпръскваше и увиваше и около нея.

„Всичко ще бъде наред“ — увери я един вътрешен глас. Докато съществува тяхната любов, няма да има трудности, които да не могат да преодолеят заедно. Търсенето на Астрид вече бе завършило. Така че след сватбената церемония те вече можеха да тръгнат направо при нейните роднини с благословията на Църквата. Сигурно когато нейните хора научат за случилото се, щяха да разрешат на викингите да се заселят при тях зад стените на крепостта, защитени от по-нататъшни преследвания от хората на краля.

Това всъщност щеше да се случи. Не толкова сбъдване на мечтите на порасналото момиче за сватбения ден, а спасение за нейния любим и близките му. И при сватбата, за която винаги бе мечтала, тя щеше да получи съпруг, много по-хубав, смел и благороден, отколкото някога бе мислила.

И докато разсъждаваше за тези неща, за това как щеше да се изправи пред абата и да даде съгласието си, без никаква сянка на колебание, пред тях изникна някакво лице, като изскочило от преизподнята!

Когато заобиколиха дърветата, видяха Мак Кугън, заобиколен от хората си. Той беше облечен в дълга бяла туника и държеше в дясната си ръка странна маска на животно.

Той погледна към Мира. Дори от такова разстояние тя видя как очите му се свиха и се превърнаха в две остриета, после се заковаха върху нея.

Времето за нея спря в този миг. Гърлото й се сви тя сякаш се смали под тежестта на този ужасяващ поглед, който винаги я беше плашил, а сега бе вече поглед на кръвен враг.

— Предателка — извика й Мак Кугън и от тази подхвърлена тежка дума студени тръпки полазиха по гърба й. Това бе предназначено за нея. Не Астрид искаше той. Нито пък — някого от отряда на Брандър като пленник. Искаше нея. А сега, като я виждаше заедно с друг мъж, желаеше направо нейната смърт! Сякаш искаше да я смачка с тока на сандала си, за да не му се налага да се чувства неудобно друг път пред подчинените си!