Ашланд Прайс - Мира

— Какво друго искате? — продължи Лон, смутен от това неочаквано посещение.

— Искаме да бъдем венчани — отговори Мира и се постара погледът й да изглежда най-невинен. — Надяваме се да помолиш абата да изпълни церемонията, защото обещах на този човек да се омъжа за него.

— Не е твоя работа да правиш такива уговорки, дъще. Това е работа на баща ти. Добре знаеш това.

— Да — потвърди Мира съвсем тихо. — Но аз вече съм достатъчно голяма, отче. Освен това вече се свърши… разбираш какво имам предвид.

Очите на отеца се разшириха и той въздъхна тежко.

— Господ да ни е на помощ — каза той, пристъпи напред и отвори вратата. — Тогава влизайте и двамата. Работата явно е сериозна, ако съм разбрал правилно.

Мира хвана Брандър за ръката и го задърпа след себе си.

— Да, вярно е — потвърди тя отново шепнешком.

Лон се справи с вратата и отново се обърна към тях, с усилие задържайки железните крила.

— О, Мира, каква беда — заяви той, клатейки глава. Но за нейно учудване в тона му нямаше упрек, както се боеше тя.

— Зная, отче. Но трябва да ми повярваш, че беше неизбежно. Ние с Брандър се влюбихме от пръв поглед. А поразените сърца не могат да разсъждават за такива неща като народност и клан.

Господи, колко добре Лон бе разбрал именно това през последните дни! Самият той се бе оказал в такова положение. При това къде по-лошо, защото щеше да остане непроменено до края на живота му.

— А родителите ти, дъще? Те знаят ли?

— Не. Няма как да разберат — отговори тя и установи, че не можеше повече да лъже духовника по неизвестни причини. Имаше нещо особено в очите му. Те бяха толкова различни от преди, когато го видя за последен път. Бяха се изпълнили внезапно с разбиране и съчувствие. — Отче, аз напуснах укреплението без разрешение. — Гласът й затрепери през плач и тя отново сведе поглед.

Погледът на духовника се пренесе върху мъжа — Брандър се учуди от неговата прямота.

— Спал ли си с нея? — тихо попята Лон.

— Да — отговори Брандър, защото не виждаше причини да лъже. Ако монахът искаше да говорят откровено като мъже, което, изглежда, наистина беше така, Брандър нямаше от какво да се срамува. И според правилата на норвежците пак нямаше от какво да се срамува. — Тя ми обеща, както вече каза, да ми стане жена.

Брандър искаше да добави, че ще я задържи за себе си, със или без проклетата християнска благословия, но реши, че това може да прозвучи твърде предизвикателно, особено като беше невъоръжен.

— И ти си готов да се откажеш от варварските си богове и да станеш християнин? — попита Лон. Не беше съвсем сигурно, че абатът щеше да настоява за това, защото в старанието си да защити от изоставяне обезчестените момичета Църквата често пъти извършваше брачни церемонии при партньори с далеч по-съмнително сходство във вярата. Блудството не биваше да се насърчава.

При това Мира отдавна беше навършила петнадесет години, така че презвитерът щеше да я признае за пълнолетна и способна да вземе решение за женитбата си, независимо от обстоятелствата. Но въпреки това Лон искаше да се убеди напълно в сериозните намерения на норса, преди да отиде при абата.

Брандър кимна без колебание. За него нямаше никакво значение каква религия трябваше да изповядва, щом той и Мира щяха да бъдат заедно.

За негово учудване монахът изглеждаше не само доволен от това, ами почти щастлив. Само преди една седмица искаше да види Брандър и братята му разбити, а сега изглеждаше съвсем променен! Но Брандър отново си повтори, че не бива да изкушава съдбата.

— Добре тогава — отговори Лон с доброжелателна усмивка. — Ще се постарая да убедя абата, че трябва да се ожените.

— О, отче — възкликна Мира, пристъпи напред и обви ръце около врата му. — Благодаря ги! От цялото си сърце ти благодаря.

Лон отстъпи назад и се освободи от прегръдката й.

— Жено, нали вече говорихме за тия неща — упрекна я той и крадешком се огледа назад да не би някой от другите монаси да е видял как го докосва тази жена.

— Ох, съжалявам — отвърна с детинско подчинение Мира и скри ръцете си зад гърба.

— Не прави друг път така — повтори той и тръгна към вътрешността на манастира.

„Трябваше да им кажеш сега“ — обади се вътрешния му глас. Сега, преди абатът да е разбрал за присъствието им тук. Можеше и да няма друга възможност да остане насаме с тях, а трябваше да им признае, че е скрил Астрид; просто не беше човешко да остави брата да продължава да се безпокои за сестра си.