Ашланд Прайс - Мира

— Не. Това е… това е просто, защото тя е толкова симпатична.

Брандър учудено вдигна вежди.

— Астрид?

— Аха.

— Господи, отче, сигурен ли си, че говорим за едно и също момиче?

— Да. Високо. Русокосо. С чудесни сини очи. С трапчинки на бузите. Тя е толкова мила, че аз просто… просто не зная как бих могъл да остана без нея — изтърси.

Мира изхълца от изумление. После, поразена от искреното му страдание, млъкна и прехапа устни.

Брандър, от своя страна, продължи да нарежда, също толкова изумен:

— Да ме вземе Валхала, човече, говориш така, сякаш неистина си влюбен в нея!

— Точно така е.

— Но това просто не може да бъде.

Лон знаеше, че е длъжен да намери сили и да го погледне в очите — най-старшия роднина, единствения, който имаше право да дава ръката на Астрид на когото и да било.

— Зная, добри ми човече. Наистина на монасите не се полага да изпитват такива чувства. Но то просто връхлетя върху мен по същия начин, както се е случило с тебе и Мира. В края на краищата и ние, духовниците, сме просто хора.

— Не, отче. Нямам предвид твоето положение. Просто исках да кажа, че мъжете изобщо не се влюбват в Астрид. Никога. Всъщност те бягат от нея презглава. Така че не мога да повярвам, че говориш наистина за нея.

— Да, но е точно така. Още от момента, когато я видях за първи път в лагера на Мак Кугън.

— И тя не се ли опита да те нарани или да те убие? — Лон поклати глава. — И нямаш нито една драскотина по лицето или по други места.

При тези думи монахът се изчерви. Разбира се, че тя го бе докоснала по някои места. Само няколко минути по-рано. Но резултатът от това едва ли можеше да се нарече „драскотина“.

— Не — отговори уверено той.

Брандър въздъхна дълбоко и потърка брадата си.

— Поразен съм, признавам. Може би ще трябва да я оставим тук по-дълго време, щом си оказал толкова благотворно влияние върху нея. — Той поклати глава.

— Пък аз си мислех, че за това време сигурно е успяла да ти избоде поне едното око.

Лон отново го потупа по ръката.

— Човече, ти явно не познаваш добре сестра си. Ще се убедиш с очите си колко нежна жена може да бъде, когато я доведа като свидетел на вашата венчавка. Разбира се, ако абатът се съгласи да ви венчае… О, но в такъв случай май че тя не би могла да бъде свидетел. Страхувам се, че той ще поиска от вас да си намерите друг сънародник за свидетел. Имате ли някой предвид? Защото Мак Кугън беше сигурен, че имате и други сънародници.

Брандър кимна.

— Братята ми, Рурик и Ланг. Оставихме ги в гората, защото мислехме, че няма да отворите вратата пред толкова много хора. Да отидем ли да ги повикаме.

Лон утвърдително кимна с глава.

— А аз ще заведа Астрид в най-тъмното място на църквата, за да не я познаят. Разбира се, по-късно ще им кажете за нея. Но не говорете за това, преди да се отдалечите достатъчно от манастира!

— Няма — обеща Мира.

— Тогава да тръгвам. Молете се да сваря презвитера в добро настроение. Ще се върна обратно при вас тук, при вратата, много бързо, надявам се.

Той веднага се завтече към вътрешния двор. А Мира и Брандър — с олекнали сърца след неговото изумително признание — поеха в обратна посока.

Мира погледна назад, за да се убеди, че отец Лон не може да чуе думите им. Подсмивайки се тихичко, хвана Брандър за ръката и закачливо го задърпа.

— Просто не мога да повярвам как говореше той за сестра ти! Наистина си е загубил ума по нея — заяви тя, като въртеше очи и се смееше.

Брандър, тръгнал към мястото, където бяха вързали конете, също погледна назад и се засмя.

— Да. И аз никога не бях чувал такова нещо! Този ден със сигурност е най-щастливият в живота ми мила моя.

— Но ти не разбираш. Духовниците не бива да се влюбват. Това би било скандално.

— Много добре, че се е случило така — каза тихо той и закачливо я настигна, за да я плесне отзад. — Точно това е смекчило сърцето му и той се отнесе така благосклонно към нас.

Мира се изправи пред него с неочаквана срамежливост.

— Аз не съм изненадана. Ако сестра ти поне наполовина е толкова нападателна като тебе, добрият отец няма никакъв шанс.

Това беше комплимент, помисли си той. Май че за първи път, доколкото си спомняше, от момента на бягството й от него и братята му до днес. Големите й тъмни очи отново бляскаха от обожанието, което му бе показвала много пъти досега; и той щеше да бъде глупак, ако не се възползва от това да я целуне, преди да са стигнали при Рурик и Ланг.