Кони Уилис - Книга на Страшния съд

Когато получите този запис, вие, разбира се, вече ще знаете това, а също така и че съм се върнала здрава и читава, спазвайки графика, затова, надявам се, нямате нищо против да ви поизтормозя мъничко. Знам, че единственото ви притеснение е за моята сигурност, а също така знам, че без цялата ваша помощ при подготовката ми нещата нямаше да протекат гладко, а може би дори нямаше да успея да се завърна. Поради тази причина посвещавам „Описа на именията в Англия“ на вас, господин Дануърти. Ако не бяхте вие, сега нямаше да стоя тук, увита в пелерината си, да говоря на записващото устройство и да чакам Бадри и господин Гилкрист да завършат безкрайните си изчисления, за да мога най-сетне да замина.

(Пауза)

Вече пристигнах.

— Мисля, че едно питие ще ми се отрази много добре — въздъхна Мери.

— Нали трябваше да вземеш внучето си — каза Дануърти, без да откъсва поглед от мястото, където допреди малко беше лежала Киврин. Въздухът под булото от щитове проблясваше от заледени частици. Ниско над пода се беше образувал слой скреж.

Несветата троица от Медиевистиката продължаваше да гледа екраните, макар че по тях не се виждаше нищо освен равната линия, обозначаваща пристигането.

— Колин трябва да го взема чак в три — обясни Мери.

— Като те гледам, ми се струва, че имаш нужда от освестяване, а „Агнеца и кръста“ е само на няколко преки.

— Искам да изчакам, докато си получат окончателните данни от фиксирането — каза Дануърти с вторачен в технолога поглед.

По екраните още не се беше появило нищо. Бадри беше свъсил вежди. Монтоя погледна електронния си часовник и каза нещо на Гилкрист. Той кимна, тя вдигна чантата си от пода, махна за довиждане на Латимър и излезе.

— За разлика от Монтоя, която очевидно няма търпение да се върне в дупката си, аз искам да остана, докато не се уверя, че Киврин е пристигнала благополучно — каза Дануърти.

— Не искам да кажа, че трябва да се върнеш в „Балиол“ — каза Мери, докато навличаше палтото си — но фиксирането ще отнеме поне един час, ако не и повече. Не можеш да го ускориш като стоиш тук. Нали знаеш за многото баби и хилавото дете. Кръчмата е съвсем наблизо. Много е малка и уютна, а освен това обикновено не й слагат коледна украса и не пускат църковна музика. — Тя му подаде палтото. — Ще пийнем по едно, може и да хапнем. След това можеш да се върнеш тук и да изтъркаш пода напред-назад, докато пристигнат данните от фиксирането.

— Искам да изчакам тук — отвърна той, като продължаваше да се взира в празната мрежа. — Защо Бейсингейм не си имплантира един локатор в неговата китка? Деканът на историческия факултет не може да си позволи да отиде на почивка, без да остави нито един телефон, на който може да бъде намерен.

Гилкрист се изправи пред застиналия екран и потупа Бадри по рамото. Латимър премигваше така, сякаш въобще не знае къде се намира. Гилкрист му стисна ръката с широка усмивка и самодоволно тръгна към преградата.

— Да вървим — каза Дануърти, грабна палтото си от ръцете на Мери и отвори вратата.

Удари ги звуковата вълна на „В светата нощ пастирите не спяха“. Мери хукна напред, сякаш се опитваше да избяга, Дануърти затвори вратата и я последва през вътрешния двор и през портала на „Брейзноуз“.

Беше ужасно студено, но не валеше. Изглеждаше обаче така, сякаш ще завали всеки момент, и тръгналата на покупки навалица вероятно беше решила, че това ще стане в най-скоро време. Поне половината от минувачите вече бяха разтворили чадърите си. Една жена с голям червен чадър, напълнила и двете си ръце с купища подаръци, се блъсна в Дануърти и изсумтя:

— Що не гледаш къде ходиш бе?!

— Весела Коледа — каза Мери, докато закопчаваше с една ръка палтото си, а с другата крепеше голямата си пазарска чанта. — Кръчмата е отсреща, до аптеката. — Знаеш ли, тоя камбанен звън според мен е непоносим. Съсипва настроението на всички без изключение.

Тя тръгна по тротоара сред лабиринта от чадъри. Дануърти се поколеба дали да си облече палтото, реши, че не си струва за такова кратко разстояние, и се втурна след Мери, като се опитваше да стои настрана от смъртоносните чадъри и се чудеше коя точно коледна песен съсипват в момента. Приличаше на нещо средно между призив за вдигане на оръжие и погребална песен, но по всяка вероятност беше „Джингъл Белс“.

Мери спря на бордюра точно срещу аптеката и отново започна да рови в чантата си.

— Какво трябва да наподобява тоя идиотски шум? — попита тя, докато измъкваше от чантата си един потрошен чадър. — Да не би да е „О, Витлеем“?