Тери Пратчет - Само ти можеш да спасиш човечеството

Кърсти го сръга.

— Можем ли да го караме това нещо?

— Ъ-ъ…? Кво? — Той хвърли разсеян поглед към таблото. — Ами, хващаш тоя джойстик…

— Тогава завий. Искам да ги видя как минават през Границата.

— И аз. Ей сега.

Капсулата зави леко сред дълбоката бездна на игровото пространство право към Границата.

Скрийуийската флотилия се втурна напред. Щом стигнеше до Границата, всеки кораб проблясваше и изчезваше.

— Мислиш ли, че наистина ще пристигнат на някаква планета?

— Мисля, че те мислят така.

— Мислиш ли, че някога ще се върнат?

— Няма да е скоро.

— Ъ-ъ… Виж… Когато погледнах нагоре и видях онова нещо… искам да кажа, изглеждаше толкова истинско. И си помислих: ама то е живо, живо е и как така аз…

— Да — кимна Джони.

— А после то умря и… и на мене никак не ми беше до ликуване…

— Да.

— Когато е наистина, никак не е лесно. Защото хората умират… и всичко свършва наистина.

— Да. Ясно. И пак, и пак… Знаеш ли какво?

— Какво?

— Моят приятел Йонеса смята, че подобни сънища били начин да се справиш с реалния живот.

— Е?

— Според мене е обратното.

— Йонеса е чернокожият, нали?

— Да. Викаме му Йонеса, щото не е „готин“.

— Да си антиготин всъщност също е много готино.

— Така ли? Не го знаех. А гот ли е още да се казва „жестокота“?

— Джони! Никога не е било гот да се казва „жестокота“!

— Ами „жмът“?

— „Жмът“ е гот.

— Ама аз току-що си го измислих.

Капсулата се носеше напред.

— Е, това не значи, че не може да е гот.

— Вярно.

Фалшивите звезди блещукаха.

— Джони?

— Да?

— Ти как така толкова добре се разбираш с хората? Как така всички си приказват с тебе?

— Де да знам. Сигурно защото ги слушам какво приказват… Да си тъпичък също помага.

— Джони?

— Тук съм.

— Ти какво искаше да кажеш… Нали се сещаш — там? Като каза, че навсякъде ми се привиждали пришълци?

— Ъ-ъ-ъ… Не си спомням.

— Сигурно си искал да кажеш нещо!

— Не съм сигурен дали изобщо съществуват пришълци. Съществуват просто такива като нас, но най-различни. Ала знам кое е важното. Важното е да си съвсем сигурен какво правиш. Важното е да не забравяш, че това не е игра. Нищо не е игра. Дори игрите.

Корабът се превърна в точка на фона на нощта.

— А как ще се върнем вкъщи? За да се върна, все трябваше да умирам…

— Ако победиш, няма как да се измъкнеш.

— Тука има едно зелено копче…

— Струва си да пробваме, а?

— Давай.

Когато Джони се събуди, в стаята струеше светлина. Лежеше в нечие чуждо легло. Огледа се с полупритворени очи.

Стаята беше като всички стаи за гости. Малко старомодната лампа, която не пасваше никъде другаде. Етажерката с книгите, които никой не чете много-много. Липсата на дреболии, като не броим пепелника до леглото.

Имаше и часовник, но някъде далече в миналото стрелките бяха спрели да си починат и макар че сигурно бяха сверили всички други часовници в къщата, за този изобщо не се бяха сетили и сега той си стоеше там и неуморно, ден и нощ сочеше осем без двадесет. Но липсата на звуци на долния етаж предполагаше, че все още е ранно утро.

Той се уви в одеялото, наслаждавайки се на откраднатото време между съня и събуждането.

И сега… какво? Трябваше да поговори с Кърсти, която си мечтаеше да бъде Сигърни и забравяше, че се опитва да е и някой, който действа. И имаше подозрението, че скоро ще се види и с родителите си. Сигурно щеше да му се наложи да изслуша какво ли не от тях, но поне щеше да е някаква промяна.

Да, Помирителният период продължаваше. И училището продължаваше. Всъщност, май всичко си беше същото. Никой нищо не беше оправил с магическа пръчица.

Но флотилията беше отлетяла! В сравнение с това всичко друго беше… Е, не че беше лесно. Но повече приличаше на стълба, отколкото на отвесна стена.

Може би никога няма да спечелиш — но поне можеш да се опиташ. Че кой, ако не ти?

Обърна се на другата страна и пак заспа.

Границата висеше в небето.

Огромни бели букви, високи хиляди километри.

Те изписваха:

Флотилията премина с рев. Танкери, бойни кораби, изтребители… се издигнаха във вихър, а сенките им пробягваха по буквите. Кораб след кораб, те преминаваха отвъд… завинаги.

© 1992 Тери Пратчет

© 1997 Светлана Комогорова, превод от английски

Terry Pratchett

Only You Can Save Mankind, 1992

Източник: http://sfbg.us

Публикация: