Тери Пратчет - Само ти можеш да спасиш човечеството

Отново пъхна дискетата в компютъра и пак включи играта.

„Само ти можеш да спасиш човечеството“… и тъй нататък, и тъй нататък.

После — вътрешността на кораба. Ракети, оръдия, резултат… и тъй нататък, и тъй нататък.

И звезди. Онези, искрящите звезди от играта. Неговите от „Пътуване до Алфа Кентавър“ бяха къде-къде по-хубави.

И никакви кораби не се виждат.

Хвана джойстика и го размърда. Корабът зави, звездите се завъртяха…

Точно зад него имаше кораб. Почти го подбутваше отзад. И пак — дузини кораби. Стотици кораби. И стават все по-големи. И все по-големи. Много бързо.

Много, много бързо.

Пак.

Когато стана от пода и отново облегна крак на стола, екранът пак беше почернял. Само мъничкият курсор присветваше.

Клатето се втренчи в него.

Логика, рече си той. Да не вярваш в логичните причини беше почти същото като да изтървеш нажежен ръжен върху найлонов чорап.

Все трябваше да има някакво логично обяснение.

Някой ден щеше да се сети.

— Преследват ни! Преследват ни!

Над контролното табло се виеха мънички кълбенца пушек. Подът вибрираше по най-различни начини.

— Сигурен съм, че ще им избягаме — рече Джони.

— Колко сигурен? — попита Кърсти.

— Доста.

Кърсти се обърна към Капитанката.

— Имаш ли и задни оръдия?

Капитанката кимна.

— Ето оттук се стреля с тях — посочи тя. — Но не бива да стреляме. Предадохме се вече — не си ли спомняш?

— Аз обаче не съм се предала — обади се Кърсти. — Та откъде се стреля, казваш?

— С онзи стик с копчето отгоре.

— С това ли? Но това е просто джойстик за игри!

— Много ясно, че е джойстик за игри — намеси се Джони. — Всичко това става в главите ни, не си ли спомняш? И затова трябва да е от познати неща.

На екрана се виждаше пространството зад флотилията. Цяла дружинка зелени кораби се носеше зад тях.

— Следват дирята ни — рече Кърсти. — Че то съвсем лесно ще се отървем от тях.

— Да бе, да — обади се Джони.

В гласа му се долавяше лек присмех. Тя се поколеба.

— Какво искаш да кажеш?!

— Ами… просто точици в един кръг — каза Джони. — Лесна работа. Бум! О-ха, още точки! Тряс! Давай нататък!

— Но това тук е игровото пространство! Това е игра! Защо се държиш така? Всичко просто става на екрана!

— Така, така. Също като истинско, а? Ами тогава натисни копчето де!

Тя стисна джойстика. После го пусна.

— Защо вечно разваляш всичко?!

— Кой, аз ли? — вдигна рамене Джони. — Виж какво, ако няма да стреляш, превключи екрана да видим какво става отпред, а? Ето тази скала сочи, че се движим с Н Q в i >–, а това е \ пъти по-бързо от нормалното, така пише.

— И?

— И, според мене, просто няма да е лошо да се напорим на някой астероид, например. Разбира се, ако искаш да свършим като осем километра широки и един сантиметър дебели, продължавай да зяпаш назад.

— Ох, добре де!

Щракна копчето за екрана.

И затаи дъх.

Взираха се в ширналия се пред тях космос и в онова, което висеше в средата му.

— Какво… — обади се Кърсти след дълго мълчание — …е това нещо?

Джони прихна.

Опита се да се спре, защото корабът ръмжеше и скърцаше, като че ли го изтезават, но не можа. По бузите му се стичаха сълзи. Тупна безпомощно по контролното табло и без да иска, включи и изключи разни лампички.

— Границата — обади се Капитанката.

— Да — кимна Джони. — Какво друго да е?!

— Ама това е… — заекна Кърсти.

— Това е — кимна Джони. — Границата, разбираш ли? Отвъд нея те са в безопасност. Естествено! Никой не може да прекоси Границата. Не и човеците!

— Ама така не може!

— Кой знае? Това тука, в края на краищата, е игрово пространство. Тука може и да може. Искам да кажа, всички сме го виждали преди…

— Но тя все още е твърде далече — обади се Капитанката. — Страх ме е, че…

Някъде зад тях проехтя глух взрив.

— Ракети! — скочи Кърсти. — Трябваше да ме оставиш да…

— Не, не, чуй — прекъсна я Джони. — Слушай!

— Кво да слушам? Нищо не чувам!

— Защото нещо стана много тихо тук — рече Джони. — Двигателите спряха.

— Сигурно са се разтопили — обади се Капитанката.

— Все още разполагаме с… как му се казваше… силата на инерцията, май така му се казваше — рече Джони. — Ще продължаваме напред, докато не се блъснем в нещо.

— Или нещо не ни блъсне — додаде Кърсти.

Тя пак погледна Границата.

— Колко е голямо това нещо?

— Би трябвало да е огромно — каза Джони.

— Ама и оттатък има звезди…

— Те не са като нашите звезди. Казах ти вече — там човеците не могат да отидат…