Тери Пратчет: Подвижни образи

— Еврика — изломоти осажденият алхимик, като се олюляваше.

— Е, и? — не разбра Диблър.

— Ами това е думата. Еврика. — Смутена усмивка разкриви почернялото лице. — Означава „Открих я“.

— Коя си открил? — уточни Сам Си Прерязвам Гърлото.

— Не, бе, не беше жена. Е, поне я бях открил. Октоцелулозата. Изумително вещество. Вече го държах в ръце, но прекалено близо до огъня — мънкаше фигурата с озадачения тон на страдащите от леко мозъчно сътресение. — Мно’о важен факт. Тряб’а да си го запиша. „Не допускай да се нагорещява.“ Мно’о е важно. Тряб’а да си запиша тоя мно’о важен факт.

Повлече се към димящите развалини.

Диблър го изпроводи с поглед.

— Това пък какво беше?… — Вдигна рамене и извиси гласа си до вопъл: — Пирожки с кайма! Горещи наденички! В хлебчета! Толкова са пресни, че свинята още не е забелязала нещо да й липсва!

Блещукащата неспокойна идея от хълма бе наблюдавала цялата сценка. Алхимикът дори не подозираше за присъствието й. Знаеше само, че днес е необичайно изобретателен.

Идеята обаче забеляза ума на човека, който продаваше пирожки и наденички.

Познаваше този вид съзнание. Обожаваше го. Който умее да продава кошмарни пирожки, несъмнено би успял да пробута и малко мечти.

Тя скочи.

А на далечния хълм ветрецът разпиляваше сивкава студена пепел.

Надолу по склона в един процеп между камъните, където недорасла хвойна се бореше за живота си, се размърда струйка пясък.

Буум!

Тъничък слой разпрашена мазилка застла бюрото на Муструм Ридкъли, новия Архиканцлер на Невидимия университет, тъкмо, когато се опитваше да върже на рибарска корда една особено неподатлива муха.

Погледна през цветните стъкла на прозореца. Кълба дим се издигаха над Морпорк.

— Ковчежнико-о-о!

Задъханият Ковчежник нахълта след няколко секунди. Силните шумове винаги го изнервяха.

— Пак са алхимиците, господине — избълва на пресекулки.

— За трети път тази седмица… Проклети продавачи на фойерверки — промърмори Архиканцлерът.

— Опасявам се, че сте прав, господине — изломоти Ковчежникът.

— Ама те какво си въобразяват?

— Всъщност нямам представа, господине — призна Ковчежникът и най-сетне си пое дъх. — Никога не съм се интересувал от алхимия. Тя е твърде… твърде…

— Опасна — натърти Ридкъли с тон, нетърпящ възражения. — Само забъркват разни неща и се питат какво ли ще стане, ако добавят и капка от онази жълта бутилка, а после чакат две-три седмици да им пораснат веждите наново.

— Щях да кажа „непрактична“ — осведоми го Ковчежникът. — Опитват се да правят всичко по трудния начин, макар да разполагаме със съвсем простичка и достъпна всекидневна магия.

— Доскоро си представях, че се мъчат да превърнат златото във философски камък или нещо подобно — сподели Архиканцлерът. — Пълни щуротии, ако питаш мен. Впрочем аз излизам.

Ридкъли вече се измъкваше от стаята, но Ковчежникът припряно размаха наръч книжа под носа му.

— Архиканцлер, преди да тръгнете — започна отчаяно, — питах се дали не бихте подписал само няколко…

— Не сега, човече! — сряза го Ридкъли. — Имам важна работа.

— Но каква?

— Ще се пазаря с един човек за един кон.

Вратата се затвори.

Ковчежникът се загледа в нея и въздъхна.

Невидимият университет бе имал какви ли не Архиканцлери през годините — едри, дребни, лукави, леко смахнати, буйно луди. Заемаха поста и си изпълняваха задълженията (в някои случаи за толкова кратко време, че нямаше как да бъдат довършени официалните им портрети, предназначени за окачане в Голямата зала), накрая умираха. Един старши магьосник сред себеподобните си има същите оптимистични перспективи като любителя на безгрижни подскоци по минно поле.

От гледната точка на Ковчежника обаче това едва ли имаше особено значение. Дори имената да се сменяха от време на време, винаги имаше Архиканцлер, чиято най-важна задача (според Ковчежника) беше да подписва разни хартии, за предпочитане (отново според Ковчежника) без да ги чете преди това.

Но този Архиканцлер изобщо не приличаше на предишните. Той например се отбиваше в покоите си само колкото да облече чисти дрехи вместо изкаляните. И крещеше на хората. Преди всичко на Ковчежника.

Доскоро обаче замисълът изглеждаше превъзходен — да изберат Архиканцлер, който не е престъпвал прага на Университета поне от четирийсетина години.

Ежбите и междуособиците на различните магьоснически ордени толкова се разгорещиха през последните години, та старшите магьосници поне веднъж единодушно се съгласиха, че Университетът има нужда от период на стабилност. Така биха могли за поне няколко месеца да се заемат в мир и спокойствие със своите кроежи и интриги. Преровиха архивите и откриха името на Ридкъли Кафявия, който станал маг от седма степен изумително рано — само на двадесет и седем години. После напуснал Университета, за да поеме управлението на родовите си имоти в дълбоката провинция.