Тери Пратчет: Подвижни образи

— ДА — потвърди Смърт.

Няма да е вярно, ако изтъкнем, че по лицето на Деккан Рибобе се изписа паника, защото лицето му всъщност се намираше на няколко метра от него със застинала усмивчица, сякаш трупът най-после бе схванал солта на вица. Духът му обаче се разтревожи сериозно.

— Виж какво — забърбори припряно, — лошото е, че никой не припарва насам освен рибарите от съседния залив. Ама те оставят рибата и бягат заради суеверията. Все нямах време да си намеря някой ученик или чирак, щото трябваше да поддържам огъня и да пея псалмите…

— ДА.

— … тежко бреме е, когато само ти можеш да свършиш работата…

— ДА — по-натъртено се съгласи Смърт.

— Е, знам, че нищо ново не ти казвам…

— ТАКА Е.

— … ама все се надявах на някой корабокрушенец или нещо подобно, или пък иманяр. Щях да му обясня всичко, както дъртият Тенто ми наля ума в главата, да го науча на песнопенията, да се погрижа за нещата, преди да пукясам…

— Е?

— Май не може да опитам тепърва…

— НЕ МОЖЕ.

— Знаех си — смънка Деккан унило.

Погледна разбиващите се в брега вълни.

— Преди хилядолетия тука имало град. Пък сега е море. При буря се чува как старите камбани на храма звънят под водата.

— ЗНАМ.

— Сядах тука в по-ветровитите нощи и се заслушвах. Все си представях как ония мъртъвци долу бият камбаните.

— А СЕГА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ.

— Дъртият Тенто ми разправяше, че под хълма имало някаква твар, дето принуждавала хората да вършат разни неща. Пълнела им главите с щурави приумици — споделяше Деккан, докато неохотно вървеше подир мрачната фигура. — Ама в мойта глава ни една щурава приумица не се свъртя.

— НО ТИ СИ ПЯЛ ПСАЛМИТЕ — изтъкна Смърт.

Един кон прекрати опитите си да пасе оскъдната тревица по дюните и изприпка при господаря си. Деккан откри с изненада, че копитата на жребеца оставят следи по пясъка. Би очаквал под тях да хвърчат искри или да се топят камъни.

— Ъ-ъ… — запъна се той. — Ще ми кажеш ли… какво става нататък?

Смърт му обясни.

— Знаех си — отрони умърлушеният покойник.

А на ниското било огънят, който пламтя цяла нощ, се покриваше с пепел. Все пак още имаше жарава.

Скоро и тя щеше да догори.

….

…

..

.

Догоря.

.

..

…

….

Цял ден нищо не се случи. После в една падинка към края на сякаш навъсения хълм се разместиха няколко песъчинки и откриха мъничък отвор.

Нещо се появи. Беше невидимо. Нещо весело, себично и възхитително. Недоловимо като идея, защото тъкмо това представляваше — необуздана идея.

Беше старо по начин, неизмерим чрез нито един календар, измислен от човека. В момента у нещото напираха спомени и копнежи. То си припомняше живот в други времена и вселени. Нуждаеше се от хора.

Надигаше се към звездите, променяше формата си, виеше се като дим.

На хоризонта блещукаха светлини.

То обичаше светлините.

Погледа ги миг-два и като недостъпна за окото стрела се устреми към града.

То обичаше и действието…

Минаха няколко седмици.

Казват, че всички пътища водят към Анкх-Морпорк, най-великия сред градовете на Диска.

Поне някои разправят, че така се говорело.

Но не е вярно. Всички пътища водят извън Анкх-Морпорк, само че хората понякога вървят по тях в погрешна посока.

Поетите отдавна са се отказали да измислят описания на този град. Напоследък по-лукавите сред тях се мъчат да съчинят оправдания за него. Склонни са да признаят, че смърди и е пренаселен. Освен това напомня за ада, какъвто би изглеждал, ако там угасят огньовете и заселят в него стадо дрисливи крави за около година. Веднага обаче настояват да признаете, че освен това Анкх-Морпорк е изпълнен с напиращ, бликащ и несекващ живот. Вярно е, макар да го чувате от устите на поети. Но странящите от поезията хора им отвръщат: „Е, и какво от това?“ Често и дюшеците са пълни с живот, обаче никой не пише за тях оди. Хората мразят живота си в този град и ако са принудени да го напуснат по работа, в търсене на приключения или докато изтече давността за някои техни постъпки, горят от нетърпение да се завърнат, за да се радват още повече на своята ненавист към него. По каруците и каретите си лепят стикери от рода на „Анкх-Морпорк — мразиш го или се махаш“. И наричат своя град Голямото уахуни 2 2 Уахуни е плод, който расте само в някои райони на първобитния Хоуондаленд. Дълъг е пет-шест метра, по него стърчат шипове с цвят на ушна кал и вони като мравояд, похапнал отдавна вмирисани мравки. .