Тери Пратчет - Малки богове

— … върнахме? Почти седмица.

— Седмица!

— Той каза, че пътуването много те е изтощило.

Брута се загледа в стената.

— И разпореди да бъдеш заведен при него веднага, щом дойдеш напълно в съзнание — каза Намрод. — Много категоричен беше за това. Интонацията му подсказа, че не е много сигурен за състоянието, в което е съзнанието на Брута дори и сега. — Как мислиш, ще можеш ли да вървиш? Мога да извикам няколко послушника да те носят, ако предпочиташ.

— Трябва да ида да го видя сега?

— … сега. Веднага. Предполагам, че ще искаш да му благодариш.

Брута беше чувал за тези части от Цитаделата само от хорските приказки. Брат Намрод също никога не беше ги виждал. Макар че не беше изрично включен в групата на повиканите, той въпреки това беше дошъл, като се суетеше важно около Брута, докато двама яки послушници го носеха в един вид стол-носилка, използван обикновено от по-грохналите старши духовници.

В средата на Цитаделата, зад Храма, се намираше оградена градина. Брута я погледна с обиграно око. Върху голия камък нямаше и един инч естествена пръст — всяка лопата пръст, в която растяха тези сенчести дървета, задължително беше пренесена на ръка.

Там беше Ворбис, заобиколен от епископи и Йами. Той се огледа, щом Брута се приближи.

— А, моят пустинен спътник — каза той, дружелюбно. — И Брат Намрод, струва ми се. Братя мои, бих искал да ви осведомя, че възнамерявам да издигна нашия Брута до архиепископски сан.

Сред духовниците се разнесе много тих шепот на удивление, последван от прочистване на гърлото. Ворбис погледна към Епископ Трим, който беше архивистът на Цитаделата.

— Ами, формално погледнато, той още не е ръкоположен дори — каза Епископ Трим със съмнение в гласа. — Но ние всички знаем, разбира се, че съществува прецедент.

— Магарето на Оссори — незабавно каза Брат Намрод. Той закри устата си с ръка и се изчерви от срам и неудобство.

Ворбис се усмихна.

— Добрият Брат Намрод е прав — каза той. — Което също не е било ръкоположено, освен ако квалификациите не са били някакси по-свободни по онова време.

Последва хор от нервен смях, такъв, какъвто, винаги се изтръгва от хора, които дължат работата си, а вероятно и живота си на прищявката на човека, който току-що е изтърсил не особено забавната реплика.

— Макар че магарето бе провъзгласено само за епископ — каза Епископ Трим — „Смъртното желание“.

— Една роля, за което то беше висококвалифицирано — остро каза Ворбис. — А сега, напуснете всички. Включително и Протодякон Намрод — добави той. При това внезапно повишение Намрод от червен стана бял като платно. — Но Архиепископ Брута ще остане. Ние искаме да поговорим.

Духовенството се изнесе.

Ворбис седеше върху каменен стол под едно бъзово дърво. То беше огромно и старо, съвсем различно от краткотрайните си роднини извън градината, а плодовете му зрееха.

Пророкът седеше, подпрял лакти на каменните облегалки на стола, с ръце, сключени пред него, и гледаше Брута с дълъг и бавен поглед.

— Ти си… се възстановил? — каза той, най-сетне.

— Да, господарю — отговори Брута — Но, господарю, аз не мога да бъда епископ, не мога даже…

— Уверявам те, че работата не изисква много интелигентност — каза Ворбис. — Ако беше така, епископите нямаше да могат да я вършат.

Последва нова дълга пауза.

Когато Ворбис отново заговори, звучеше така, сякаш всяка дума се издълбаваше от огромна дълбочина.

— Ние веднъж говорихме, нали така, за природата на реалността?

— Да.

— И за това как често пъти това, което се вижда, не е фундаментално вярно?

— Да.

Нова пауза. Високо над главите им кръжеше орел и търсеше костенурки.

— Сигурен съм, че имаш объркани спомени за нашето пътуване из пустошта.

— Не.

— Само може да се очаква. Слънцето, жаждата, глада…

— Не, господарю. Моята памет не се обърква лесно.

— О, да. Спомням си.

— И аз, господарю.

Ворбис леко завъртя глава и погледна косо към Брута, сякаш той се опитваше да се скрие зад собственото си лице.

— В пустинята ми говори Великият Бог Ом.

— Да, господарю. Наистина. Всеки ден.

— Ти имаш могъща, макар и проста вяра, Брута. Що се отнася до хората, аз съм голям специалист.

— Да, господарю. Господарю?

— Да, мой Брута?

— Намрод каза, че вие сте ме превели през пустинята, господарю.

— Спомняш ли си какво казах за фундаменталната истина, Брута? Разбира се, че си спомняш. Наистина, имаше материална пустиня, но имаше и пустиня на душата. Моят Бог водеше мен, а аз водех теб.