Тери Пратчет - Малки богове

Орелът се спусна бавно, като се готвеше да яде.

Ветрец лашна бодливите храсти и раздвижи пясъка. Ом си помисли, че чува подигравателните, ехидни гласове на всички малки богове.

Свети Унгулант, клекнал върху кльощавите си колене, размаза твърдото набъбнало листо на каменното растение.

Хубаво момче, помисли си той. Доста си говореше само, но това можеше да се очаква. Пустинята изисква някои такива хора, нали така, Ангус?

— Да — каза Ангус.

Ангус не искаше от възсолената вода. Каза, че му дъхти.

— Както искаш — каза Свети Унгулант. Добре, добре! Тук има малка почерпка.

Човек не получаваше често Chilopoda aridius тук в голата пустиня, а тук бяха три, и то всичките под една скала!

Смешно как ти се приисква да си хапнеш малко дори и след като си се наял солидно с Petit porc roti avec pommes de terre nouvelles et legumes du jour et biere glacee avec figment de l’imagination.

Той вадеше краката на втората от зъба си, когато лъвът се дотътра до върха на най-близката дюна зад него.

Лъвът изпитваше странни чувства на благодарност. Той чувстваше, че трябва да настигне хубавата храна, която се беше погрижила за него и, ами, да се въздържи да я изяде по някакъв символичен начин. А сега тук го чакаше още храна, която не му обръщаше никакво внимание. Е, на тази нищо не ѝ дължеше…

Той се примъкна напред и тогава се засили в тежък бяг.

Без да подозира за съдбата си, Свети Унгулант започна третата стоножка.

Лъвът скочи…

И нещата щяха да се окажат много лоши за пустинника, ако Ангус не беше треснал лъва точно зад ушите с камък.

Брута стоеше в пустинята, само дето пясъкът беше черен, колкото небето и че нямаше слънце, макар че всичко беше ярко осветено.

А! — мислеше си той. Това било значи да сънуваш.

Хиляди хора преминаваха през пустинята. Те не му обръщаха никакво внимание. Вървяха така, сякаш въобще не си даваха сметка, че се намират насред тълпата.

Опита се да им махне с ръка, но беше прикован към мястото. Опита се да говори, но думите се изпариха в устата му.

И тогава се събуди.

Първото нещо, което видя, беше светлината, която се процеждаше през някакъв прозорец. Срещу светлината стояха две ръце, вдигнати в символа на свещените рога.

С известно усилие, докато главата му крещеше от болка, Брута проследи ръцете нагоре по лактите, чак до мястото, където те се свързваха, не много по-надолу от наведената глава на…

— Брат Намрод?

Началникът на послушниците вдигна очи.

— Брута?

— Да?

— Слава на Ом!

Брута проточи врат, за да се огледа.

— Той тук ли е?

— … тук ли е? Как се чувстваш?

— Аз…

Болеше го главата, гърбът му сякаш гореше, а в коленете си чувстваше тъпа болка.

— Беше изгорял много лошо от слънцето — каза Намрод. — А и ударът върху главата ти от падането беше много лош.

— Какво падане?

— … падане. От скалите. В пустинята. Ти си бил с Пророка — каза Намрод. — Ти си вървял с Пророка. Един от моите послушници.

— Спомням си… пустинята… — каза Брута, като внимателно се попипа по главата. — Но… Пророкът…?

— … Пророкът. Хората казват, че може да те направят епископ или даже Йам — рече Намрод. — Има прецедент даже. Най-Святият Свети Боби бе направен епископ, тъй като бе в пустинята с Пророк Оссори, а той бе магаре.

— Но аз не си… спомням… никакъв Пророк. Бяхме само аз и…

— Брута млъкна. Намрод сияеше.

— Ворбис?

— Той ми разказа най-великодушно всичко — каза Намрод. — Аз имах привилегията да бъда на Мястото на Риданията, когато той пристигна. Беше тъкмо след Сестинските молитви. Ценобиархът тъкмо тръгваше за… ами, знаеш, церемонията. И тогава се появи Ворбис. Покрит в прах и водеше магаре. Страхувам се, че ти беше метнат напреки на магарето.

— Не си спомням магаре — каза Брута.

— … магаре. Взел го е от някое стопанство. С него имаше доста голяма тълпа!

Намрод беше порозовял от вълнение.

— И той обяви месеца на Джхадра и двойно покаяние, а Съветът му даде Жезъла и Въжето, а Ценобиархът се оттегли в монашество в Скант!

— Ворбис е осмият Пророк — каза Брута.

— … Пророк. Разбира се.

— А… имаше ли една костенурка? Той спомена ли нещо за костенурка?

— … костенурка? Какво общо имат с това костенурките? — Изражението на Намрод се посмекчи. — Но, разбира се. Пророкът каза, че слънцето ти се е отразило зле. Той каза, че си бълнувал — извини ме — за всякакви странни неща.

— Така ли каза?

Той седя до леглото ти цели три дни. Беше… вдъхновяващо.

— Колко време мина… откакто се върнахме?