Тери Пратчет - Малки богове

Много странно, но въпреки че му беше дадено правото свободно да се скита от градина в градина из Цитаделата, Лу-Тце никога не проявяваше кой знае какъв интерес към самите растения. Той се занимаваше с почвата, торта, гюбрето, смеските, глината и праха, както и с начините за преместването им насам-натам. Обикновено той или въртеше метлата, или преобръщаше някоя купчина. В момента, в който някой засадеше семе някъде, той губеше интерес.

Той заравняваше пътеките, когато Брута влезе. Беше добър в тая работа. Оставяше раковидни шарки и плавни, успокояващи извивки. Брута винаги изпитваше неудобство, когато стъпваше върху тях.

Той почти никога не говореше с Лу-Тце, защото нямаше кажи-речи никакво значение кой какво казваше на Лу-Тце. Така или иначе старецът само кимаше и се усмихваше с еднозъбата си усмивка.

— Заминавам за известно време — високо и ясно каза Брута. — Предполагам, че ще изпратят някой друг да се грижи за градините, но има някои неща, които трябва да бъдат свършени…

Кимване, усмивка. Старецът го последва търпеливо през редовете, докато Брута обясняваше за боб и билки.

— Разбираш ли? — попита Брута след десет минути такива приказки.

Кимване, усмивка. Кимване, усмивка, знак.

— Какво?

Кимване, усмивка, знак. Кимване, усмивка, знак, усмивка.

Лу-Тце тръгна със ситната си рачешко-маймунска походка към малкото късче земя в най-далечния край на градината, където се намираха купчините му, камарите саксии и всички останали козметични средства за разкрасяване на градината. Както подозираше Брута, старецът спеше там.

Кимване, усмивка, знак.

На слънцето до купчина бобовини имаше малка паянтова маса. Върху нея беше постлана сламена покривка, а върху покривката имаше половин дузина заострени камъни, никой от тях не по-голям от един фут височина.

Около тях внимателно бяха подредени пръчки. Късчета тънко дърво засенчваха части от камъните. Малки метални огледала насочваха слънчевата светлина към други части. Хартиени конуси под странен ъгъл сякаш улавяха като във фуния вятъра и го насочваха в много прецизни точки.

Брута никога не беше чувал за изкуството на бонсаи и за това как то се прилага в планините.

— Много са… хубави — неуверено каза той.

Кимване, усмивка, повдигане на малък камък, усмивка, подаване, подаване.

— О, аз наистина не бих могъл да взема…

Подаване, подаване. Усмивка, кимване.

Брута взе миниатюрната планина. Тя беше странно, нереално тежка — в ръката му тя тежеше едно-две кила, но в главата му тежеше хиляди малки, съвсем малки тонове.

— Ъ. Благодаря. Много ти благодаря.

Кимване, усмивка, леко отблъскване.

— Много е… като планина.

Кимване, усмивка.

— Това на върха не може да е истински сняг, нал…

— Брута!

Той рязко вдигна глава. Но гласът беше дошъл отвътре.

О, не, окаяно си помисли той.

Бутна малката планина обратно в ръцете на Лу-Тце.

— Но, ъ-ъ, ще ми я пазиш, пали?

— Брута!

Всичко това беше сън, нали? Преди да стана важен и да ми говорят дякони.

— Не, не беше! Помогни ми!

Богомолците се разбягаха щом орелът прелетя над Мястото на Риданията.

Той изви, едва на няколко стъпки от земята и кацна върху статуята на Великия Ом, тъпчещ Неверника.

Беше величествена птица, златно-кафява, с жълти очи и изгледа тълпата с нямо презрение.

— Това знак ли е? — попита един старец с дървен крак.

— Да! Знак! — отвърна млада жена до него.

— Знак!

Те се скупчиха около статуята.

— Това е шибано копеле — каза един тънък и абсолютно нечут глас някъде откъм краката им.

— Но за какво е знак? — попита един възрастен мъж, който живееше на палатка на пазара от три дена.

— Какво искаш да кажеш с това „за какво“? Това е знак! — каза мъжът с дървения крак. — Не е задължително да е знак за нещо. Това е подозрителен въпрос — „за какво е знак“.

— Трябва да е знак за нещо — рече възрастния мъж. — Това е указателен к’во-се-вика. Действие. Може да е указателно действие.

В края на групата се появи една мършава фигура, която се движеше предпазливо и въпреки това, изненадващо бързо. Беше облечена в джелибата на пустинните племена, но около врата си носеше завързан на каишка поднос. Появи се злокобното предусещане за лепкави сладки неща, покрити с прах.

— Може да е пратеник на самия Велик Бог — каза жената.

— Това е смотан орел, ето какво е — каза смирен глас някъде откъм декоративния бронзов убиец в основата на статуята.

— Фурми? Смокини? Шербет? Свети мощи? Хубави нови индулгенции? Гущери? Оннова пръчка? — говореше с надежда мъжът с подноса.