Тери Пратчет - Малки богове

— Не го вярвам — рече дебелакът.

Устата на Брута се отвори и затвори един-два пъти. Откъде знаеше дебелият? Той не е бил там!

— Може и да грешиш, синко — рече Ворбис. — Ти си вече голямо момче на… колко… седемнайсет или осемнайсет години? Ние мислим, че ти не би могъл да си спомниш наистина чуждестранна монета, която случайно си зърнал преди петнайсет години.

— Ние мислим, че си измисляш всичко — каза дебелият.

Брута не каза нищо. Защо да си измисля нещо. Когато то просто си седеше там в главата му?

— Можеш ли да си спомниш всичко, което ти се е случвало някога? — попита набитият мъж, който внимателно беше наблюдавал Брута през целия разговор. Брута се зарадва на прекъсването.

— Не, господарю. Повечето неща.

— Забравяш ли разни неща?

— Хм. Понякога има неща, които не си спомням.

Брута беше чувал за липса на памет, макар че му беше трудно да си го представи. Но имаше моменти в живота му, особено в първите години от живота му, когато нямаше… нищо. Не изтриване на паметта, а огромни заключени стаи в сградата на спомените. Не забравено, така, както заключена стая не престава да съществува, а просто е… заключена.

— Кое е първото нещо, което си спомняш, синко? — попита Ворбис, мило.

— Грееше силна светлина и после някой ме удари — отвърна Брута.

Тримата мъже се опулиха тъпо срещу него. После се спогледаха. През агонията на ужаса Брута долавяше откъслечен шепот.

— … има да се губи?… Глупост и може би демонична… Залогът е голям… Една възможност, а и те ще ни очакват…

И така нататък.

Той огледа стаята.

Обзавеждането не беше приоритет в Цитаделата. Полици, столове, маси… Сред послушниците се носеха слухове, че свещениците към върха на йерархията имали златни мебели, но тук нямаше и следа от тях. Стаята беше точно толкова строга, колкото и всичко останало в Помещенията на послушниците, макар че тя имаше, може би, по-богата строгост; това не беше принудителната оскъдица на бедността, а търсена нарочно голота.

— Синко?

Брута бързо погледна назад.

Ворбис хвърли поглед към колегите си. Набитият мъж кимна. Дебелият сви рамене.

— Брута — каза Ворбис — върни се сега в спалнята си. Преди да тръгнеш, един от прислужниците ще ти даде нещо да хапнеш и да пийнеш. Ще се явиш пред Портата на Рогата утре на разсъмване и ще дойдеш с мен в Ефеб. Знаеш ли за делегацията до Ефеб?

Брута поклати глава.

— Може би няма причина да знаеш — каза Ворбис. — Ще обсъждаме политически въпроси с Тиранина. Разбираш ли?

Брута поклати глава.

— Добре — каза Ворбис. — Много добре. О и … Брута?

— Да, господарю?

— Ще забравиш за тази среща. Ти не си бил в тази стая. И не си ни виждал тук.

Брута се опули срещу него. Това беше глупост. Не можеш да забравяш разни неща само защото така искаш. Някои неща сами се забравяха — нещата в онези заключени стаи — но това беше поради някакъв механизъм, до който той нямаше достъп. Какво искаше да каже този човек?

— Да, господарю — отговори той.

Това изглеждаше най-простия начин.

Боговете нямат на кого да се молят.

Великият Бог Ом припкаше към най-близката статуя с протегнат врат, а кьопавите му крачка тупаха от умора. Статуята се оказа той самият като бик, който тъпче неверник, макар че това не беше кой знае каква утеха.

Беше само въпрос на време преди орелът да спре да кръжи и да се стрелне върху него.

Ом беше костенурка само от три години, но заедно с формата той беше наследил за късмет и цяла торба с инстинкти и голяма част от тях се съсредоточаваха в абсолютния ужас пред единственото диво животно, което беше открило как да яде костенурки.

Боговете нямат на кого да се молят.

Ом наистина си мечтаеше да не бъде така.

Но всеки се нуждае от някого.

— Брута!

Брута изпитваше лека несигурност за непосредственото си бъдеще. Дякон Ворбис съвсем ясно го беше освободил от ежедневните му задължения като послушник, но той нямаше никаква работа за останалата част от следобеда.

Градината сама го повика. Трябваше боб да се връзва и той се зарадва на това. С боба човек беше наясно. Той не те караше да правиш невъзможни неща, като да забравяш, например. Освен това, ако щеше да отсъства за известно време, трябваше да натори пъпешите и да обясни нещата на Лу-Тце.

Лу-Тце вървеше в комплект с градините.

Всяка организация си има някой като него. Той може да върти метлата в някой тъмен коридор, или да броди между рафтовете в задните части на складовете (където е единственият човек, който знае кое нещо къде е), или пък има някаква съмнителна, но съществена връзка с котелното отделение. Всеки знае кои са тези хора, но никой не си спомня времето, когато не са били там, нито пък знае къде отиват, когато не са, ами, там, където обикновено са. Само изключително рядко хора, които са съвсем малко по-наблюдателни от повечето други хора, което в точния смисъл на думата не е много трудно, се спират и се замислят за тях за кратко… след което се захващат с нещо друго.