Тери Пратчет - Интересни времена

След време Двуцветко се надигна от плочите. Май беше първият. Който не лежеше, бе избягал отдавна.

От Лорд Хонг се виждаше само една димяща обувка. Но по стъпалата нагоре се точеше прогорена следа.

Двуцветко се запрепъва по нея. Надникна към преобърнатата инвалидна количка.

— Добре ли сте, господин Хамиш?

— Кво?

— Радвам се.

Останалите от Ордата се бяха скупчили на горната площадка. От двореца излизаше пушек. В края на полета си гюллето бе подпалило нещо вътре.

— Даскале, чуваш ли ме? — неуморно повтаряше Коен.

— А, бе, как ще те чуе? Няма с кво! — внушаваше му Тръкъл.

— Може да е още жив — оправда се главатарят.

— Ами, много е мъртъв даже. Живите хора имат повечко… телеса.

— Но останалите сте още живи! — промълви Двуцветко. — А аз видях как гръмна право срещу вас!

— Махнахме се — обясни Уили Момъка. — В туй ни бива.

— Горкият Даскал нямаше нашия опит в бягането от смъртта — поклати глава Калеб.

Коен се надигна.

— Къде е тоя Хонг? — попита мрачно. — Ще го…

— И той е мъртъв, господин Коен.

Варваринът кимна.

— И без туй щях да го очистя заради Даскала.

— Свестен мъж беше — добави Тръкъл. — Е, малко смешничко се гнусеше от псувните…

— Имаше си той мозък в главата. Може да не е живял като нас, варварите, ама да се знае, че като такъв ще го погребем!

— В голям кораб — предложи Уили Момъка. — И ще го подпалим, като го пуснем да плава.

— Олеле! — възхити се господин Сейвлой.

— В огромна яма върху труповете на враговете — намеси се Калеб.

— Нима ще изтребите целия 4 „б“ клас? — облиза се господин Сейвлой.

— В царска могила — сети се Винсънт.

— О, не бих искал да хабите толкова труд заради мен — възрази любезно господин Сейвлой.

— На дълъг подпален кораб върху труповете на враговете в царска могила — непреклонно заяви Коен. — Нищо не е прекалено добро за нашия стар Даскал.

— Уверявам ви, чувствам се превъзходно! — опита се да го прекъсне господин Сейвлой. — Всъщност аз… А, така ли…

— ВИЕ ЛИ СТЕ РОНАЛД СЕЙВЛОЙ?

Той се обърна.

— Охо! Разбирам…

— ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТАКА ДОБЪР ДА МИНЕТЕ ОТТУК?

Дворецът и Ордата застинаха като на картина, после избледняха.

— Чудно, но не очаквах да стане по този начин — отбеляза господин Сейвлой, подтичвайки до коня на Смърт.

— МАЛЦИНА ОЧАКВАТ ДА СТАНЕ ПО КОЙТО И ДА БИЛО НАЧИН.

Остри черни песъчинки скърцаха под онова, което господин Сейвлой по навик още наричаше свои крака.

— Къде сме?

— В ПУСТИНЯТА.

Имаше ярка светлина, но небето чернееше.

— Докъде се простира?

— ЗА НЯКОИ Е БЕЗКРАЙНА. НАПРИМЕР ЗА ЛОРД ХОНГ СЪДЪРЖА НЕИЗБРОИМО МНОЖЕСТВО ОТ НЕТЪРПЕЛИВИ ПРИЗРАЦИ.

— Струва ми се, че Лорд Хонг не вярваше в призраци.

— МОЖЕ И ДА ПРОМЕНИ МНЕНИЕТО СИ. НЕ СА МАЛКО ПРИЗРАЦИТЕ, КОИТО ВЯРВАТ В ЛОРД ХОНГ.

— И сега какво ще стане с мен?

— Хайде бе, човек, няма с тебе да се занимавам цял ден! Ела насам, по-живо!

Господин Сейвлой вдигна поглед към жената на коня. Едро животно, понесло особено едра жена. Тя имаше плитки, шлем с рога и брониран нагръдник, който сигурно бе отнел цяла седмица усърден труд на някой тенекеджия. Гледаше го доброжелателно, но и нетърпеливо.

— Извинете, не разбирам.

— Тука пише Роналд Сейвлой. Как ти викат?

— Ами Роналд Сейвлой.

— Всеки, дето го прибирам оттука, си има прякор. Ти кой си?

— Съжалявам, но…

— Хубаво, де, ще те пиша Роналд Извинението. Скачай на седлото зад мен, че има война, трябва да шаваме чевръсто.

— Къде отиваме?

— Старче, ти идваш ли или се отказа?

Господин Сейвлой се огледа. Смърт очевидно бе отишъл да си върши работата.

Остави се жената да го издърпа върху коня.

— Дали случайно имате и библиотека? — попита с надежда.

— Де да знам. Никой не е искал таквоз нещо.

— А може ли да организирам вечерни курсове?

— По кво?

— Ами… По каквото и да е. Прилични обноски на масата, да речем. Позволено ли е?

— Що не? — Валкирията се обърна на седлото и се вторачи изпитателно в него. — Ама ти сигурен ли си, че попадна точно дето ти е мястото в задгробния живот?

Господин Сейвлой обмисли за миг другите възможности.

— Мисля, че си струва да опитам.

— Слушай, Четириокия… Знаеш ли кво върши Великият везир?

— Нямам понятие, господин Император Коен.

— Ей тъй ми харесваш. Значи получаваш работата. Размърдай се. Първо искам чаша чай, ама толкоз гъст, че и подкова ако пуснеш, да не потъне. С три бучки захар. След пет минути. Разбрахме ли се?