Майкъл Конъли - Сребърен куршум

Вечерта пратих Патрик на кино, защото исках да остана сам. Не исках нито телевизия, нито разговори. Не исках да ме разсейват и някой да ме наблюдава. Обадих се на Бош и му казах, че съм се прибрал. Не че трябваше да се готвя за последния — най-вероятно — ден на процеса. Бях повече от готов. Капитанът от френската полиция щеше да посее поредната доза основателно съмнение в съзнанието на съдебните заседатели.

Не беше и защото вече знаех, че клиентът ми е виновен. Можех да преброя съвсем невинните си клиенти през годините на пръстите на едната си ръка. Моята специалност бяха виновните. Но чувствата ми бяха наранени, защото ме бяха използвали толкова ловко. И защото бях забравил главното правило: всички лъжат.

Чувствах се наранен и защото знаех, че и аз съм виновен. Не можех да престана да си мисля за бащата и братята на Рилц, за тяхното решение да си заминат за родината. Нямаше да дочакат присъдата, защото това означаваше първо да видят как влачат техния мъртъв син и брат из клоаките на американската съдебна система. Почти от двайсет години защитавах виновни, а понякога и зли хора. Винаги го бях приемал и се бях примирявал с това. Само че не се гордеех със себе си и с работата, която щях да свърша утре.

Беше един от онези мигове, в които изпитвах най-силно желание да се върна към стария навик. Отново да намеря онази отдалеченост. Да взема хапчето за физическата болка, което щеше да обезболи и душевната. Беше един от онези мигове, когато осъзнавах, че трябва да се изправя пред собствените си съдебни заседатели и че тяхната присъда ще е „виновен“; че това ще е последното ми дело.

Излязох на верандата с надеждата градът да ме изтегли от бездната, в която бях пропаднал. Нощта беше хладна, свежа и ясна. Лос Анджелис се простираше пред мен като килим от светлини, всяка една — присъда за нечия мечта. Едни хора изживяват мечтите си, други — не. Едни хора продават мечтите си, други ги пазят като нещо свято. Не бях сигурен дали са ми останали мечти. Чувствах се така, сякаш имам да изповядвам само грехове.

След известно време ме връхлетя спомен и кой знае как успях да се усмихна. Беше един от последните ми ясни спомени за баща ми, най-великия адвокат на своето време. Стара стъклена топка, наследствена скъпоценност от Мексико, предавана от поколение на поколение в майчиния ми род, беше открита счупена под коледната елха. Майка ми ме заведе в дневната да видя белята и да ми даде възможност да си призная. Баща ми вече беше болен и нямаше да оздравее. Беше прехвърлил работата си или поне онова, което оставаше от нея, в домашния си кабинет до дневната. Не го виждах през отворената врата, ала го чух да си тананика:

„Ако в беда попаднеш ти, петата поправка избери…“

Знаех какво означава това. Макар и петгодишен, аз бях син на баща си по кръв и право. Отказах да отговарям на майчините си въпроси. Отказах да се инкриминирам.

Засмях се високо и отправих поглед към града на мечтите. Наведох се, опрял лакти на парапета, и сведох глава.

— Повече не мога да правя това — прошепнах на себе си.

Изведнъж през отворената врата зад мен закънтя песента от „Самотният ездач“. Влязох и погледнах дисплея на мобилния ми телефон, който лежеше на масата до ключовете ми. Пишеше „непознат номер“. Поколебах се. Знаех точно колко дълго ще звучи песента, преди да се включи гласовата поща.

В последния момент приех разговора.

— С Майкъл Холър ли разговарям? Адвоката?

— Да, кой се обажда?

— Полицай Рандъл Морис. Познавате ли лице на име Илейн Рос, господине?

Усетих рязко парене под лъжичката.

— Дейни ли? Да. Какво се е случило? Нещо лошо ли?

— Хм, вижте сега, госпожица Рос е при мен на Мълхоланд Драйв и не бива да шофира. Всъщност тя май задряма, след като ми даде вашата визитка.

Затворих очи за миг. Това обаждане потвърждаваше опасенията ми за Лейни Рос. Пак беше започнала. Един арест щеше да я върне в системата и сигурно да й струва поредния престой в затвора и рехабилитационния център.

— В кой затвор ще я закарате? — попитах.

— Ще бъда откровен с вас, господин Холър. Смяната ми свършва след двайсет минути. Ако сега тръгна да я арестувам, ще ми отнеме още два часа, а тоя месец вече съм превишил разрешеното извънредно работно време. Щях да ви предложа, ако дойдете да я приберете или пратите някой, готов съм да си затворя очите. Нали разбирате какво искам да кажа?

— Да, естествено. Благодаря ви, полицай Морис. Ще дойда да я взема, ако ми дадете адреса.