Майкъл Конъли - Сребърен куршум

Той сви рамене и отговори, без да ме поглежда.

— Историята ли? Веднъж я прочетох в един сценарий. Всъщност отхвърлих проекта. Обаче помня сюжета.

— Но защо? Аз съм твой адвокат. Можеш да ми казваш всичко. Помолих те да ми кажеш истината и ти ме излъга. Защо?

Елиът най-после ме погледна в очите.

— Знаех, че трябва да запаля огън под краката ти.

— Какъв огън? Какви ги говориш?

— Стига, Мики. Хайде да не…

И понечи да се обърне към съдебната зала, ала аз грубо го сграбчих за ръката.

— Не, искам да чуя. Какъв огън си запалил?

— Всички се връщат вътре. Почивката свърши и трябва да влизаме.

Стиснах го още по-силно.

— Какъв огън, Уолтър?

— Ще ми счупиш ръката.

Поразхлабих хватката си, но не го пуснах. И не откъсвах очи от неговите.

— Какъв огън?

Елиът се извърна и изобрази стеснителна усмивка. Най-после пуснах ръката му.

— Виж — каза моят клиент. — От самото начало трябваше да ми повярваш, че не съм го извършил. Само така можех да съм сигурен, че ще вложиш всичко от себе си. Че ще си безпощаден.

Втренчих се в него и видях, че усмивката му се превръща в гордо изражение.

— Казах ти, че познавам хората, Мик. Знаех, че имаш нужда от нещо, в което да вярваш. Знаех, че ако съм само мъничко виновен, но не и виновен в голямото престъпление, ще ти дам каквото ти е нужно. Ще ти върна огъня.

Казват, че най-добрите актьори в Холивуд са от грешната страна на камерата. В този момент осъзнавах, че това е вярно. Разбирах, че Елиът е убил жена си и нейния любовник и дори се гордее с това. Най-после си възвърнах дар слово.

— Откъде взе оръжието?

— А, имах го. Бях го купил от един битак през седемдесетте. Адски си падах по „Мръсния Хари“ и исках магнум четирийсет и четвърти калибър. Държах го във вилата на плажа за самоотбрана. Нали разбираш, на плажа има много скитници.

— Какво всъщност се случи в къщата, Уолтър?

Той кимна, като че ли още отначало е възнамерявал да ми каже точно в този момент.

— Случи се това, че отидох да я пипна с онзи, с когото се чукаше всеки понеделник като по часовник. Само че когато стигнах там, разбрах, че е Рилц. Тя ми го представяше за педал, мъкнеше го по вечери, купони и премиери с нас и сигурно после се бяха забавлявали с това. Бяха ми се подигравали, Мик… Това ме разяри. Направо обезумях. Извадих пистолета от шкафа, сложих си гумени ръкавици, намерих ги под мивката, и се качих горе. Трябваше да им видиш лицата, когато скиваха онзи голям патлак.

Дълго се взирах в него. И по-рано клиенти ми се бяха изповядвали. Но обикновено плачеха, кършеха ръце, бореха се с демоните, събудени в тях от извършените престъпления. Ала не и Уолтър Елиът. Той беше студен като желязо.

— Как се избави от оръжието?

— Не бях отишъл там сам. С мен беше един човек, който взе пистолета, ръкавиците и дрехите ми и слезе на плажа, после се качи на Тихоокеанската крайбрежна магистрала и хвана такси. През това време аз се измих и се преоблякох, и накрая се обадих на спешния телефон.

— Кой беше човекът, който ти помогна?

— Няма нужда да знаеш.

Кимнах. Не защото бях съгласен с него. Кимнах, защото вече знаех. Пред очите ми проблесна споменът за Нина Албрект и лекотата, с която отключи вратата на терасата, след като аз не успях да се справя с механизма. Това предполагаше, че познава спалнята на шефа си, което още навремето ми беше направило впечатление.

Извърнах очи от своя клиент и ги сведох към пода. По него бяха стъпвали милион хора, извървели милион километри, за да получат правосъдие.

— Изобщо не очаквах онази работа с пренасянето на барутните следи, Мик. Когато казаха, че искат да ми вземат натривки, се съгласих. Мислех, че съм чист и че когато се уверят, всичко ще приключи. Няма оръжие, няма барутни следи, няма дело.

Поклати глава.

— Слава Богу, че има адвокати като теб.

Рязко го погледнах.

— Ти ли уби Джери Винсънт?

Той срещна очите ми и отново поклати глава. Този път отрицателно.

— Не, не съм. Обаче извадих късмет, защото се сдобих с по-добър адвокат.

Не знаех какво да отговоря. Погледнах към вратата на съдебната зала. Шерифът ни махаше да влизаме. Почивката беше свършила и съдията беше готов да започнем. Кимнах и повдигнах показалец. Почакай. Знаех, че Стантън няма да заеме банката, преди да са му съобщили, че страните са по местата си.

— Влизай — казах на Елиът. — Трябва да ида до тоалетната.

Клиентът ми спокойно се насочи към чакащия шериф. Бързо влязох в тоалетната и отидох при една от мивките. Наплисках лицето си със студена вода. Намокрих най-хубавия си костюм и риза, ала това изобщо не ме интересуваше.