Оказаха се твърде лесни за следене. Не само поради простата причина, че изобщо не се опасяваха от „сенки“ зад гърба си — тесните и изпъстрени с най-невероятни чупки улички на селцето превръщат Хюйлер в рай за преследвача. Скоро двамата стигнаха до някаква голяма и ниска постройка, разположена в северните покрайнини на селото. Партерът — или мазето, както се пада тук — бе изграден от бетон. Горният етаж, достижим по дървено стълбище подобно на едно друго, от чието прикритие наблюдавах, отдалечен на безопасните четирийсет метра, имаше тесни и високи прозорци, преградени с тъй гъсто подредени решетки, че дори за котка би било трудно да се провре през тях, масивната врата бе укрепена с два напречни метални лоста, заключени с два огромни катинара. Двамата мъже се изкачиха по стълбите. Този, чиито ръце бяха свободни, отключи катинарите, отвори вратата и двамата влязоха вътре. След не повече от двайсет секунди се появиха отново, заключиха вратата и си тръгнаха. Сега ръцете и на двамата бяха свободни.
Изпитах моментен пристъп на разкаяние, задето позволих теглото на моя касоразбивачески пояс да ме убеди, че ще е по-разумно да го оставя в хотела тази нощ — все пак човек няма обичай да плува със значително количество железария около кръста си. Ала съжалението ми трая кратко. Да оставим настрана, че близо петдесет съседски прозореца надзираваха входа към тази здраво барикадирана постройка и че един чужденец тук неминуемо ще бъде разпознат, и то моментално от всеки жител на Хюйлер — просто все още бе твърде рано да разкривам картите си: дребната риба може да оръфа наистина доста от стръвта, но аз бях по следите на китовете и разчитах на примамката в онова сандъче, за да забия харпуна си.
Не се нуждаех от пътеводител, за да се ориентирам как да изляза от Хюйлер. Пристанището се намираше в западната част на острова, значи, началото на провлака трябваше да започва от изток. Вървях по тесните криви улички далеч не в настроение да се наслаждавам на необикновения и старинен чар, който всяко лято привлича десетки хиляди туристи в селцето. Скоро достигнах малък дъгообразен мост, прехвърлен над тесен канал. По средата на моста се разминах с първите жители от селото, които срещах досега — това бяха три достолепни хюйлерски матрони, облечени в техните традиционни надиплени носии. Изгледаха ме без любопитство и сетне безразлично продължиха по пътя си, сякаш е най-естественото нещо на света в ранните утринни часове да срещнеш по улиците на Хюйлер човек, който очевидно съвсем скоро се е къпал с дрехите в морето.
Само няколко метра след канала се натъкнах на изненадващо голям паркинг — в момента имаше паркирани две леки коли и поне пет-шест велосипеда, никой от които не разполагаше с катинар, верига или някакво друго обезопасяващо средство. Види се, кражбата не представляваше проблем за остров Хюйлер, което никак не ме изненада — когато достопочтените обитатели на Хюйлер се заемат с престъпление, заемат се на широка нога. В паркинга нямаше жива душа — нито служител, нито клиент. Изпитвайки по-остро чувство за вина, отколкото за всичко друго, сторено след пристигането ми в Амстердам, аз грижливо подбрах най-запазения измежду велосипедите, забутах го към заключената бариера на паркинга, прехвърлих го от другата страна, прескочих след него и се метнах на седлото. Нямаше викове: „Дръжте крадеца!“, нито пък нещо от този род.
От години не бях карал колело и макар да не бях в подобаващо физическо състояние, бързо му хванах цаката отново и докато трудно би могло да се каже, че изпитвах наслада от карането, все пак бе за предпочитане, вместо да се тътря пеша, още повече че от усилието червените ми кръвни телца се пораздвижиха малко.
Оставих колелото на селското площадче, където бях паркирал полицейското такси, и замислено погледнах първо телефонната будка отсреща, после часовника си — реших, че все още е прекалено рано, затова седнах в колата и потеглих.
След половин миля, измината по шосето за Амстердам, достигнах някаква стара холандска плевня, отдалечена достатъчно от дома на собственика й. Спрях колата в такова положение, че да закрива кръгозора към плевнята на всеки, който случайно или не погледне от фермата към нея. Отключих багажника, измъкнах увития в кафяв табак пакет, сетне се отправих към плевнята, намерих вратата й отворена, влязох и се преоблякох изцяло в сухи дрехи. Ала това съвсем не ме превърна в нов човек — все още ми бе невъзможно да овладея треперенето си, но ако не друго, поне вече не бях потопен в дълбините на тоя лепкав, ледено студен ужас, в който прекарах часове.
Читать дальше