Алистър Маклейн - Кукла на верига

Поставих пистолета в непромокаемия калъф и го натиках в кобура. По-сигурно би било да го сложа, както преди, във външния джоб на якето и да дръпна ципа, но нямах намерение да взимам якето със себе си, понеже бях толкова изнемощял и вцепенен от нощното си преживяване, че това тежко и спъващо движенията яке можеше бързо-бързо да реши въпроса дали ще достигна благополучно брега, или не. И тук се сетих за още едно нещо, което от нехайство бях забравил — надуваема спасителна риза или пояс.

Измъкнах се от вкоравения брезент и свих дрехата на топка под мишницата. Изведнъж вятърът ми се стори далеч по-леден отвсякога, но вече не бе време да мисля за това. Запълзях заднишком по покрива, безшумно се плъзнах надолу по стълбата, промъкнах се под прозорците на каютата, вече с дръпнати пердета, огледах бегло носа — излишна предпазливост, тъй като едва ли някой с нормален разсъдък би излязъл на палубата в тоя момент, ако не е наложително, разбира се, — пуснах брезентовото яке зад борда, прехвърлих се през планшира на кърмата, увиснах в цял ръст на ръце, проверих дали съм достатъчно встрани от витлото и скочих.

В морето бе по-топло, отколкото на щурвалския покрив, което бе добре дошло за мен, тъй като се чувствувах почти панически слаб. Първоначалното ми намерение бе да изчакам във водата, докато шлепът влезе в пристанището или поне при тези атмосферни условия, докато се изгуби в дъждовния сумрак, ала ако изобщо имаше момент, подходящ за отказване от усложнени планове, то той бе настъпил. Основната ми и единствена мисъл сега беше да оцелея. Забъхтах след бързо отдалечаващата се кърма на шлепа с най-голямата скорост, която можех да изстискам от себе си.

Ставаше въпрос за плуване в продължение на не повече от десет минути — нещо, което всяко шестгодишно дете с добра плувна техника би постигнало с лекота, но този критерий бе твърде висок за мен тази сутрин и макар да не твърдя, че животът ми е висял на косъм, съмнявам се дали бих успял да доплувам до острова, ако разстоянието беше двойно по-дълго. Щом пред погледа ми ясно се очерта вълноломната стена, тутакси се отклоних вдясно от навигационната маркировка и на края стигнах брега.

Изкачих се с мъка на пустия плаж и като по някакъв знак дъждът внезапно спря. Предпазливо се промъкнах нагоре по едва открояващото се възвишение пред мен, чийто връх бе наравно с вълнолома, проснах се по очи върху наводнената земя и полека повдигнах глава.

Непосредствено вдясно се очертаваха двете малки правоъгълни пристанища на Хюйлер, външното бе свързано с вътрешното посредством тесен проход. Отвъд пристанището се намираше самото селце Хюйлер — кокетно и живописно като фотография на пощенска картичка: с изключение на една дълга и две по-къси прави улици, обточили вътрешното пристанище, то представляваше очарователен лабиринт от криви улички и абсурден конгломерат от боядисани предимно, в зелено и бяло къщи, издигнати на подпори като предпазна мярка срещу наводнения. Пространството между тези своеобразни кокили беше зазидано и те явно се използваха за мазета, докато в къщите се влизаше по едни дървени стълби с вход на първия етаж.

Без да губя време, насочих вниманието си отново към външното пристанище. Шлепът беше пристанал край вътрешната стена и разтоварването му вече вървеше под пълна пара. Два малки крана, разположени на кея, опразваха трюмовете от множество сандъци и чували, които мен никак не ме интересуваха, след като сигурно съдържаха напълно законни стоки. За разлика от тях особено силно ме интригуваше малкият метален сандък, прибран от морето, за който бях не по-малко сигурен, че съдържа най-незаконната стока, която човек е способен да си представи. Затова оставих законния товар да си се разтоварва на воля и съсредоточих вниманието си върху каютата на шлепа. Молех се горещо да не съм закъснял, въпреки че не виждах как бих могъл да ги изпусна.

Не бях закъснял, но малко оставаше. Нямаше и трийсет секунди, откак почнах да надзиравам каютата, и ето че двама души излязоха оттам, единият с чувал на рамо. Независимо че отвътре чувалът беше добре уплътнен, очевидните дори отдалеч правоъгълни очертания ми дадоха основание почти без никакво съмнение да вярвам, че тъкмо там е сандъчето, което ме интересува.

Двамата мъже се запътиха към брега. Наблюдавах ги известно време, за да добия представа в каква посока горе-долу ще се движат, после се изпързалях по гръб надолу по калния бряг — още един разход за банковата ми сметка, след тазнощните жестоки изтезания костюмът ми не ставаше за нищо — и тръгнах да ги проследя.