Алистър Маклейн - Кукла на верига

Единият от моряците носеше метален прът с привързани въжета към двата му края. Всеки бе застанал от едната страна на кувертата. Двамата едновременно отпуснаха по малко въже, предполагам, докато лостът стигна съвсем близо до водното равнище. Отново се обърнах и погледнах напред. Вече напредвахме изключително бавно, шлепът отстоеше на около двайсет метра от светещата шамандура и според курса му щеше да премине на не повече от шест метра встрани от нея. От щурвалската кабина се разнесе рязка команда, наново насочих поглед към кърмата и забелязах, че двамата моряци оставиха въжето свободно да се изплъзва между пръстите им, като същевременно единият броеше на глас. Не бе трудно човек да се досети каква е причината за това броене. Макар че тъмнината ми пречеше да видя, по въжетата положително е имало навързани през равни интервали възли, тъй че въжето да се отпуска равномерно и от двамата, за да бъде железният лост под прав ъгъл спрямо посоката на движение.

Шлепът точно се бе изравнил с шамандурата, когато единият от моряците тихо се обади и тозчас бавно, но непоколебимо двамата задърпаха въжетата обратно към борда. Знаех какво ще се случи, но все пак наблюдавах много внимателно. След известно време една шейсетсантиметрова цилиндрична шамандура изскочи над водата, последвана от четиризъба котвичка, като за единия от зъбците й се бе закачил металният прът. Към котвичката бе привързано някакво въже. Заедно с шамандурата и лоста тя бе изтеглена на борда, после моряците задърпаха въжето, вързано за нея, докато на края някакъв предмет се показа над водата и бе качен на палубата. Предметът представляваше сива метална кутия с обръчи, която имаше площ около четирийсет квадратни сантиметра и височина двайсет и пет. Моментално бе прибрана в каютата, но дори още преди това шлепът отново се движеше с пълна мощ и шамандурата бързо се заотдалечава назад. Цялата операция бе извършена с лекота и сигурност, които издаваха добро познаване на току-що приложената техника.

Времето течеше, но само какво мразовито и ужасно време беше. Предполагах, че по-студено от това не може да ми стане, както и че е изключено да се намокря повече, ала не бях прав — към четири сутринта небето се смрачи, скоро заваля и наистина по-студен дъжд от този никога не бях усещал да пада върху мен. До този момент нищожната топлинка, останала съхранена в тялото ми, беше смогнала горе-долу да поизсуши част от бельото ми, но от кръста надолу — все пак нагоре брезентовото яке предпазваше значително — положението бе просто безнадеждно. Единствено се надявах, че когато дойде време отново да вляза във водата, крайниците ми няма да бъдат напълно вдървени и парализирани, че да потъна като ютия.

Първите проблясъци на зората се появиха в небето и аз вече успявах криво-ляво да различа в южна и източна посока смътните очертания на суша. Скоро наново се стъмни и за известно време настъпи пълен мрак, после същинската зора разпростря бледото си сияние над източния хоризонт и за втори път съзрях земя, след което постепенно стигнах до заключението, че се намираме доста близо до северния бряг на Хюйлер и скоро ще свием на югозапад, а сетне право на юг, към малкото пристанище на острова.

Никога не съм изпадал във възторг от тромавия ход на тия проклети шлепове. Отнесено към бреговата линия на Хюйлер, шлепът сякаш не мърдаше от мястото си. Последното нещо, което можех да си пожелая, бе да достигнем пристанището на Хюйлер посред бял ден, та да се възбуди любопитството на неминуемите корабни посрещани, какъв е този ексцентричен член на екипажа, който предпочита ледения покрив на щурвалската кабина пред топлината вътре. Като се сетих за топлината, побързах да прогоня тая мисъл от главата си.

Слънцето изгря над далечния бряг на Зуйдер Зее, ала не донесе нищо добро за мен — лъчите му се отличаваха със странна безпомощност, що се отнася до сушенето на дрехи — и не след дълго с радост установих, че това слънце е едно от ония утринни слънца, които само мамят, защото съвсем скоро попадна под булото на един мрачен облак и смразяващият, леден дъжд отново затупка по тялото ми, преустановявайки и малкото живително кръвообръщение, останало в него. Ала все пак бях доволен, тъй като облакът смрачи атмосферата, а дъждът би могъл да разколебае пристанищните кибици да напуснат домовете си.

Наближавахме края на пътуването. Дъждът се усили до такава степен, че сега капките болезнено се впиваха в лицето и ръцете ми и със свистене падаха по морската повърхност, като образуваха малки кръгчета пяна. Видимостта бе намаляла до двеста метра и макар да забелязвах поредицата навигационни знаци, следвани в момента от шлепа, не можех да различа пристанището отпред.