Алистър Маклейн - Нощна стража

— Шивон е наистина чудесен човек, щом я опознаеш — неочаквано се провикна Сабрина от банята. — Трябва само да проникнеш зад ексцентричната фасада, която си е създала.

— Аха — промърмори Греъм.

— Имала е много тежко детство. Майка й е била алкохоличка и за възпитанието й, доколкото можел, се грижел баща й. След смъртта му избягала от къщи и се присъединила към банда джебчии от бедняшките квартали. После ги заловили и я пратили обратно вкъщи, където открила, че майка й се е омъжила повторно, и то за алкохолик като нея. Вторият й баща я биел, затова избягала отново. Точно тогава я открили от рекламната агенция. На двадесет години се омъжила за един фотограф на свободна практика от Париж — така всъщност успяла да пробие да я вземат на работа там.

— Още ли живеят заедно?

— Мисля, че не. Явно не искаше да говори за това, така че не я разпитвах.

Тя най-сетне излезе от банята и Греъм обърна глава да я погледне. Бе облечена в тънко бяло трико, плътно прилепнало към тялото, нещо като бански костюм на две части, обшит със сребристи пайети, и къса пелерина от сребърно и златно ламе, вързана свободно на шията й.

— Какво ще кажеш?

— Ако тръгнеш така по Пето авеню, сигурно ще те арестуват.

Тя се засмя.

— Ще сметна това за комплимент. Всъщност Шивон твърди, че дрехите ми са много консервативни. Изглежда, че на тези празненства жените се надпреварват да се появят в най-смелия костюм на вечерта. Колкото по-еротично и по-екзотично, толкова по-добре.

— Бих казал, че костюмът ти е доста смел — отвърна той и сви рамене. — Но може би просто съм водил прекалено затворен живот.

— Може би, Майк — усмихна се тя.

— Кари никога не би се появила в такива дрехи. Но пък тя винаги си е падала малко пуританка.

За пръв път го чуваше да казва нещо лошо за Кари. Винаги бе говорил за нея като за божество, стъпило на свят пиедестал. Може би това беше някакво пречистване?

— И ние имахме своите различия като всички други — допълни той, сякаш бе прочел мислите й. — Би могло да се каже, че си беше типична дъщеря на сенатор републиканец, привърженик на твърдия курс.

— Баща й е бил сенатор?

— Сенаторът Хауард Д. Уолш от Делауеър.

— Уолш Ястреба?

— Да, наричаха го така заради експанзионистичната му позиция по въпросите на външната политика, особено в Централна Америка.

— Беше цяла напаст за демократите. Помня, че баща ми не можеше да го понася.

— И аз не можех, но се стараех да има мир заради Кари.

— И тя ли беше… толкова радикално настроена? — попита колебливо Сабрина. Знаеше, че той внезапно може да смени темата, както бе правил и друг път, когато му се стореше, че надзърта прекалено дълбоко в миналото му.

— Мислиш ли, че щях да се оженя за нея, ако беше?

— Ходиш ли още при родителите й?

— Майка й бе починала преди сватбата. За последен път видях Ястреба на следващия ден, след като изчезнаха Кари и Майки — той започна гневно да се разхожда напред-назад, свил ръце в юмруци. — Едва тогава осъзнах какъв лицемер е всъщност. Бе обещал по време на предизборната си кампания, че ще засили натиска върху администрацията — тогава на власт бе Рейгън, да вземе още по-сериозни мерки срещу тероризма. И знаеш ли какво ми каза, когато се върнах от Либия? „Щях да сключа каквато поискат сделка за живота на дъщеря си и внука си и не ме интересува колко невинни американци са изгубили живота си по-рано.“ Предавам ти точните му думи — ще ме преследват цял живот. Двулично копеле такова! — той удари ядосано с юмрук по стената и се обърна с лице към нея. — Да не мисли, че ми е било лесно да взема това решение и да жертвам собственото си семейство? Обаче знаех, че ако се откажа, онези терористи ще извършат проклетите си бомбени атентати в няколко от най-големите ни градове и ще причинят смърт и невъобразима разруха. Постъпих така, както смятах, че трябва да постъпя. Само че на него изобщо не му пукаше! Никак! — той излезе на балкона и дълбоко си пое въздух няколко пъти, преди да се върне в спалнята. — Извинявай, че ти се разкрещях така. Просто Уолш Ястреба е много деликатна тема.

— Много добре разбирам защо — отвърна меко тя. — Ако някой трябва да се извинява, това съм аз, че си пъхам носа, където не ми е работа.

— Няма нищо — каза великодушно той. Иззвъня телефонът. Обаждаха се от рецепцията — шофьорът им беше пристигнал.

— Все още ли смяташ, че ще ме затворят? — попита го тя, когато излязоха от стаята.

— По-вероятно ще ти се отворят…