Алистър Маклейн - Нощна стража

— Нищо чак толкова забележително. Редли.

— За пръв път го чувам. Виждате ли, бях личен камериер на господин Шрадер цели седем години и за това време успях да се запозная с много негови приятели от цял свят.

— И какво се случи след това? — попита Уитлок, като се огледа наоколо.

— Сигурно сте чували за Андре Драго?

— Да, и то много пъти — отвърна той.

— С Драго не си допаднахме още от деня, когато за пръв път пристигна в „Данае“ — така се казва имението на господин Шрадер. Не можеше да ми прости, че съм по-близък с господин Шрадер от самия него. И ме натопи. Сложи в стаята ми лични вещи на господин Шрадер. Той не повдигна обвинение срещу мен, но въпреки това ме уволни. Оттогава попаднах в черния списък на Драго, така че дори да си намерех някъде работа, той се обаждаше на началника ми, за да го предупреди за миналото ми. Така и не успях да се задържа на работа и в края на краищата жена ми ме напусна. Луиза е единственото, което ми остана.

— И всичко това само защото Драго е ревнувал Шрадер от вас?

— Да. Виждаше в мен заплаха и ме унищожи, като ме докара до този хал — той тъжно поклати глава. — Хората тук го смятат за спасител, но това е, защото виждат само онова, което той иска да виждат.

Уитлок се загледа в овехтелия килим.

— Госпожица Сен-Жак каза ли ви за какво съм дошъл?

— Да, написал съм всичко тук — каза Силва и му подаде десетина листа. — Планът на къщата такава, каквато я помня. Разбира се, господин Шрадер може да е променил нещо, откакто вече не работя там.

— Ами галериите?

— Описах „Светилището“ възможно най-подробно…

— „Светилището“ ли? — прекъсна го Уитлок.

— Така се казва една галерия, където господин Шрадер можеше да седи часове наред, особено ако имаше някакви неприятности. Твърдеше, че галерията му действа успокояващо. Един негов приятел я нарече „Светилището“ и името така си и остана. Някъде зад „Светилището“ има още една галерия, но доколкото знам, господин Шрадер не пуска никого вътре.

— Знаете ли какво държи там?

— Оригинални картини. Така поне ми каза веднъж.

— Да разбирам ли, че само той знае как се стига дотам?

— Да. Знам само, че има нещо като дистанционно управление, което държи в сейфа в спалнята си. Посочил съм точното местоположение на сейфа на една от рисунките.

Уитлок ги прегледа набързо, после извади един плик от джоба си и го подаде на Силва.

— Петдесет хиляди крузейрос. Сумата, за която сте се споразумели с госпожица Сен-Жак.

Силва взе парите почти неохотно.

— Мразя себе си, че продавам господин Шрадер по този начин. Винаги е бил много добър с мен. Правя го единствено заради Луиза, тя заслужава по-добър живот.

— Къде ще отидете?

— В Уругвай. Братовчед ми работи в една ферма край Такуарембо̀ и все ми повтаря, че лесно може да уреди да ме вземат на работа. Трябваше само да намеря пари, за да стигнем дотам. Зная, че не е кой знае колко, но поне Луиза ще може да расте далеч от мизерията на „Росиня“. Какво бъдеще я чака тук?

Уитлок му пожела успех и се върна при таксито, което го чакаше.

Очуканият червен буик не привличаше погледите, докато си пробиваше път през „Росиня“. Точно такава бе и целта на Драго. Стремежът му да остане анонимен бе толкова голям, че си бе облякъл избелял зелен комбинезон и носеше сламена шапка. Бе си сложил и тъмни очила. Лавал, който седеше отпред до Лариуш, частния шофьор на Драго, също носеше зелени работни дрехи и бейзболно кепе с петна от пот. И тримата бяха въоръжени.

Лариуш спря колата, изскочи навън и отвори задната врата на Драго. Лавал сложи заглушител на своя „Валтер“ П5 и го мушна в джоба си, после тръгна след Драго по тесния проход. Спряха пред последната ламаринена барака, Драго блъсна силно вратата от шперплат и влязоха вътре. На средата на стаята имаше одраскан кожен куфар и Драго тъкмо се канеше да го огледа по-отблизо, когато от спалнята се показа Силва. Замръзна на място, вперил поглед в двамата мъже, после се извърна към Луиза, която седеше на пода на спалнята, опряла гръб на вратата.

— Защо сте дошли? — попита горчиво той. — Знаете, че няма да ви се зарадвам.

— Откога си позволяваш… — избухна Лавал, но Драго го прекъсна:

— Всичко е наред. Жуан още не ми е простил, че доказах на господин Шрадер, че е крадец.

— Крадец ли! — извика Силва. — Ти ми скрои този номер и много добре го знаеш!

— Чудно защо никой не ти повярва — каза Драго и подритна леко куфара. — Заминаваш ли някъде?

— Не е твоя работа.