Алистър Маклейн - Нощна стража

Пожелаха му лека нощ и излязоха.

Уитлок се тръшна на леглото. „Джепърди“, любимото предаване на Кармен. Защо му трябваше на Греъм да го споменава? Всичката стаена болка отново излезе на повърхността. Набра номера на квартирата им в Ню Йорк, но още след първия сигнал затвори и уморено прокара ръце по лицето си. Това нямаше да оправи нещата. Вдигна отново слушалката и се обади в главната квартира на ЮНАКО.

— „Люълин и Лий“, добър вечер — прозвуча гласът на Сара от телефонния секретар. — В момента кантората ни е затворена, но ако оставите името и телефонния си номер, след като чуете сигнала, някой от директорите с удоволствие ще ви потърси утре сутрин.

— Си. У. Уитлок, код 1852963 — каза той след сигнала.

Последва пауза, после се чу прещракване и някой отсреща вдигна слушалката.

— Добър вечер, господин Уитлок — каза любезно дежурният.

— Здравей, Дейв — отвърна той, докато прелистваше една малка книжка с приетите в ЮНАКО кодове. — Трябват ми едно Б3, едно Г5 и три седемкилограмови М8. До един час да бъдат на борда на някой от самолетите ни.

БЗ бе подводен скутер, Г5 — портативен подемен кран, а М8 — магнитни мини.

— Няма да успеем за толкова кратко време, господин Уитлок. Всички тези неща са опаковани и са на склад.

— Тогава кажи на тези от „склада“ да се размърдат и да направят каквото трябва. А сега ме свържи с господин Колхински.

Обясни му накратко положението с типичната за ЮНАКО двусмисленост в телефонните разговори.

Възбуден от вестта за наркотиците, Колхински стегна набързо багажи си и бе на път към летище „Кенеди“ само петнадесет минути след като бе затворил телефона.

Първото впечатление на Уитлок от „Росиня“ — най-големия от бедняшките квартали, бе потискащо — множество колиби от картон, шперплат и ламарина, натрупани една върху друга в един объркан и безкраен лабиринт на човешката мизерия и страдание. По ирония на съдбата обаче, както му бе посочил шофьорът по пътя, от жилищата на тези фавеладос се разкриваше много по-хубава гледка към града и заливите наоколо, отколкото от къщите на мултимилионерите, сгушени някъде по-надолу. Мъжът паркира колата възможно най-близо до малката барака, в която Уитлок искаше да отиде, и му обеща да го чака петнадесет минути. Точно петнадесет. Предупреди го също така да не заговаря никого, тъй като акцентът му щеше да настрои хората срещу него. В „Росиня“ не обичаха туристи. Уитлок благодари за предупреждението и тръгна надолу по тесния проход сред купища боклук и насекоми. Няколко парцаливи дечица се бяха вторачили с широко отворени очи в дрехите му и когато минаваше край тях, уплашено се притиснаха до ръждивата ограда. Канеше се да спре и да ги успокои, но навреме си спомни предупреждението на шофьора. От една барака излезе дебела жена в пъстра рокля без ръкави и той сбърчи нос, когато наоколо на талази се разнесе тежката миризма на застояла пот и мръсно, отдавна невиждало вода тяло. Ускори ход и скоро стигна до колибата, към която се бе запътил. Почука леко на отворената врата, уплашен да не би цялата измислена и нестабилна постройка да се срути в краката му, ако почука по-силно. Отвътре се показа малко момиченце. Роклята му бе скъсана на ръкава, а лицето му бе мръсно и изцапано с кал.

Уитлок реши да опита окаяния си португалски:

— Obrigada. Onde fica vossa pai? 13 13 — Здравей. Къде e баща ти? — (порт.) (бел. прев.).

Детето продължаваше да мълчи и да го гледа. Канеше се да извика, когато от задната стая излезе сивокос мъж и колебливо каза:

— Obrigado.

— Obrigado. Вие ли сте Силва?

Лицето на мъжа цъфна в широка усмивка.

— Госпожица Сен-Жак ме предупреди, че ще дойдете. Заповядайте, влезте.

Чистият му и правилен английски изненада Уитлок. Изглеждаше съвсем не на място сред ужасната нищета наоколо.

— Приятно ми е, Жуан Силва — каза мъжът и протегна ръка. Уитлок здраво я стисна.

Силва нежно сложи ръка на рамото на момиченцето.

— Това е дъщеря ми Луиза. Глуха е, затова не ви е разбрала на вратата.

Уитлок клекна до нея и извади няколко монети от портфейла си. Лицето й светна, белите зъбки ярко изпъкнаха на фона на тъмната й кожа. Погледна баща си за съвет. Той кимна и момиченцето внимателно взе монетите една по една от дланта на Уитлок. Притисна свития си юмрук до гърдите си и избяга от стаята.

— Много мило от ваша страна — каза Силва и с жест го покани да седне на един от двата фотьойла в стаята. Бяха стари и изкорубени, но чисти. — Какво е това произношение? — попита той, като седна срещу Уитлок. — Итън? Хароу?