Алистър Маклейн - Нощна стража

Сабрина взе пликовете и погледна Колхински.

— Какви са последните новини за Девети отряд в Либия?

— Нищо ново. Днес следобед генералният секретар ще се срещне с представителя на Либия в ООН. Има най-добри намерения, но нищо няма да излезе. Хората от Втори ударен отряд са в пълна готовност — червен код.

— Има ли опасност пресата да надуши нещо? — попита Сабрина.

— Вече са разбрали. Тази сутрин либийското правителство е направило изявление. Имам копие — Колхински бутна папката на бюрото си. — Никой от нашите не е носел документ за самоличност, така че либийците няма как да разберат кои са всъщност. Най-много ни тревожи заплахата на либийците да организират процес колкото е възможно по-бързо. Ако ги признаят за виновни — а процесът е чиста формалност, — могат да ги разстрелят като наемници — той погледна часовника си. — Това обаче не е наш проблем. Самолетът ви излита след три часа.

— Три часа! — възкликна Греъм. — Взел съм си дрехи само колкото да изкарам до края на маратона утре. Не мога да пътувам до Амстердам по фланелка и шорти!

— Ще ти заема някои дрехи — предложи Уитлок.

— Не искам да те засегна, Си. У., но вкусът ни в това отношение е доста различен.

— Според теб какво ти трябва, Майкъл?

— Няколко фланелки, няколко пуловера. Предполагам, че ще мога да изпера джинсите в хотела.

— Използвай кредитните си карти от ЮНАКО и си купи всичко, от което имаш нужда. Купи си и други джинси, ако трябва на всяка цена да носиш такива дрехи. Не бих искал да те заловят по долни гащи.

Засмяха се.

— При първа възможност ще се присъединя към вас в Амстердам. Зависи колко бързо ще успеем да разрешим проблема с Либия — Колхински им отвори вратата от бюрото си.

Щом излязоха в коридора, Сабрина каза през смях:

— Не зная как го постигаш, Майк. Не бих имала нищо против да си купя някои дрехи с кредитната си карта от ЮНАКО.

— Басирам се, че е така, особено ако носят марката на екстравагантен дизайнер от някой претенциозен бутик на Пето авеню.

— Просто се пошегувах — промълви тихо тя, загледана след отдалечаващата се фигура на Греъм.

— Знаеш го какъв е — каза Уитлок и се опита успокоително да я прегърне през раменете.

— Няма нужда — грубо му се сопна тя и се запъти към асансьора.

Той закри лицето си с ръце и дълбоко въздъхна. Не му стигаха грижите покрай засилващата се съпротива на Кармен срещу работата му, ами сега и Греъм възобновяваше стария си навик да се заяжда със Сабрина при всеки удобен случай. И както винаги той бе притиснат между двамата. Погледна часовника си. Кармен вече се бе върнала от работа, а това означаваше, че му предстои нов скандал, когато се прибере и започне да стяга багажа си за Амстердам.

Вратите на асансьора се отвориха и той се озова лице в лице с една объркана учителка, заобиколена от група десетгодишни момчета. Двамата размениха мимолетни усмивки и Уитлок влезе в асансьора. Вратите се затвориха и той автоматично протегна ръка към бутона за главното фоайе. Нямаше защо да си прави труда. Някой от тези мърльовци бе натиснал всички бутони от двадесет и втория етаж до долу. Като че си нямаше достатъчно грижи…

Редици дървета покрай каналите, извити като гърбици мостове, пъстроцветни флотилии от лодки, където живеят хора, и тесни калдъръмени улички, пълни с колоездачи от всички възрасти… Но все пак най-яркият спомен на Уитлок от Амстердам си оставаше йепевер — силен концентрат с вкус на хвойна, който веднъж му бе докарал такъв махмурлук, който би превърнал и алкохолик в заклет въздържател. Разбираемо е може би защо това бе единственият случай в живота му, когато се беше напивал — през една лятна ваканция преди двадесет и пет години, когато с компания приятели от университета отидоха за една седмица в Холандия. Беше през епохата на просвещението, когато хипитата слушаха думите на Тимъти Лиъри и музиката на Джанис Джоплин, докато си подаваха от ръка на ръка общата лула с хашиш.

Застанал на стъпалата на „Райксмузеум“, Уитлок погледна към „Зингелрахт“ — Пръстеновидния канал, и си помисли, че градът почти не се е променил, откакто бе идвал за последен път. Само хипитата си бяха отишли, изместени от новото поколение тинейджъри, които слушаха думите и ритъма — той просто не можеше да нарече това музика — на разни бездарни групи, а касетофоните, кацнали на раменете им, гърмяха така, че оглушаваха всичко наоколо. Още веднъж се сети за йепевер и своя махмурлък.