Алистър Маклейн - Последната граница

Графа поклати глава в израз на съжаление:

— Невъзможно е дори да се помисли за това. На първо място хората, които оставихме в гората, след около час, най-много час и половина, ще са се добрали до Сархааза. Освен това, за да се спре и да се проникне в бронирана кола, като ЗИС-а на Хидас, ще е необходим динамит, а поради лошото време почти е сигурно, че шофьорът едва ли ще забележи отдалече камионетката и ще връхлети върху нея. От колата ни няма да остане нищо. Зисът тежи около 3 тона. Ще я превърне в развалина, а тя ни трябва здрава, без нея, дори и да сме оцелели, няма да можем да се придвижим наникъде, ще сме като в капан.

— Ами ако Хидас е минал оттук малко след като се отклонихме от главния път, преди да започне да вали снегът? — намеси се Янчи.

— Възможно е — съгласи се Графа, но мисля, че ще е най-разумно да изчакаме още няколко минути. — Той внезапно спря да говори и се ослуша напрегнато. В същия миг и Рейнолдс чу приглушеното бръмчене на мощен мотор, който се приближаваше бързо.

Те навреме успяха да се прикрият зад дърветата край пътя. Приближаващата кола, без съмнение черният ЗИС на Хидас, се мерна, профуча край тях и изчезна от погледа им като остави зад себе си снежна вихрушка. Свистенето на широките зимни гуми, под които снегът проскърцваше, заглъхна бързо заедно с шума на мотора. Рейнолдс успя да съзре шофьора на предната седалка, Хидас на задната и, както му се стори, още една дребна фигура, свита до него, но не беше съвсем сигурен. Веднага след като ЗИС-ът премина, Графа и останалите изтичаха обратно до камионетката. Скоро се озоваха на главния път. Трябваше да бързат, защото преследването им щеше да започне всеки момент. Времето летеше. Едва бе сменил на висока скорост, и Графа отново спря камионетката до една малка горичка. Между дърветата стърчаха телефонни стълбове. Двама души, полузамръзнали от жестокия студ, с дрехи, отрупани със сняг, приличащи в тях на два снежни човека, изскочиха от гората и притичаха до камионетката. Всеки носеше някаква кутия под мишница. Щом видяха през предното стъкло Янчи и Рейнолдс, те замахаха възторжено с ръце и се засмяха шумно и весело. Не можеха да бъдат объркани с никой друг, бяха Шандор и Казака. Те възторжено приветстваха приятелите си завърнали се направо от смъртта. Двамата нахлуха в задната част на камионетката толкова енергично, колкото им позволяваха замръзналите крайници. Веднага, щом се разположиха, Графа потегли, не бяха се забавили повече от петнайсетина секунди.

Вратата между кабината и задната част на камионетката беше отворена и Шандор и Казака се нахвърлиха възбудени с поздравления и множество въпроси. Като внимаваше за пътя, Графа им подаде плоското метално шише, а Янчи, възползвайки се от внезапното затишие, попита:

— Какви са кутиите, които носят?

— По-малката е предназначена за подслушване на телефонни разговори — обясни Графа, — всяка полицейска камионетка е снабдена с такава апаратура. По пътя за насам спрях в кръчмата в Петоли и дадох апаратурата на Шандор, като му обясних да ни следва някъде близо до Сархааза. Там на подходящо място да спре опела, да слезе и да свърже апаратурата с някой телефонен стълб със специалната линия, която свързва затвора с централата в Будапеща. Ако комендантът се окажеше недоверчив и пожелаеше да получи потвърждение, Шандор щеше да отговори. Казах му да говори през кърпа понеже Фурминт беше настинал, а комендантът знаеше за това и нямаше да се усъмни.

— Боже господи! — Рейнолдс не беше в състояние да скрие възхищението си. — Има ли нещо, за което да не сте помислили?

— Сигурно сме пропуснали нещо — отбеляза Графа скромно. — Както и да е, предпазните мерки се оказаха ненужни, както знаете комендантът изобщо не се усъмни. Единственото нещо, от което наистина се опасявах, беше да не би онези тъпаци от тайната полиция, които водех със себе си, да се обърнат към мен пред коменданта с истинското ми име — майор Ховарт, вместо да ми казват капитан Золт, както се бяхме уговорили. Бях им казал, че причините за това лично Фурминт ще им обясни, особено ако някой от тях сбърка… Другата кутия съдържа вашите дрехи, които Шандор носи от Петоли в опепа. Ще спра за малко, а вие можете да се преоблечете отзад в камионетката, да махнете тези униформи… Къде оставихте опела, Шандор?

— Остана назад, някъде навътре в гората, няма скоро да го намерят.

— Няма да е голяма загуба — Графа реши въпроса с едно махване на ръка, — той не беше наш. Е, господа, гонитбата е започнала или ще започне всеки момент, ще бъдем преследвани с настървение. Всеки път, който води на запад, от най-малкото разклонение до велосипедната пътечка, ще бъде блокиран както никога до сега. С най-голямо уважение към вас, господин Рейнолдс, но генерал Илюрин е най-едрата риба, която някога се е опитала да избяга от мрежите им. Най-доброто ще е, ако успеем да се отървем живи. Не смея да преценявам шансовете ни като много големи. За това мисля сега.