Алистър Маклейн - Последната граница

— Нищо по-просто и по-лесно от това — Графа махна с ръка, за да подчертае, че би се справил добре и в този случай, но побърза да стисне по-здраво волана, за да не позволи на камионетката да се забие в канавката, затрупана със сняг. — Щях да наредя на Хидас той лично да ви отведе и щях да го причакам някъде по пътя, за да ви освободя…

Когато разговарях с коменданта от време на време кашлях и кихах и се стараех да говоря сякаш съм хремав и пресипнал. Между другото споменах, че не се чувствам добре и сигурно съм изстинал. Имах причина за това. Предварително бях заставил Фурминт да се обади по интерфонната уредба в канцеларията, за да нареди да не го търсят и да не го свързват с никого, дори и със самия министър. Внуших му да съобщи, че ще отсъства няколко часа. И сега, като си представя колко ядосан, мрачен и объркан беше видът на Фурминт, докато се разиграваха тези събития, струва ми се, че не беше много далече от апоплектичния удар.

Отново с пресипнал глас, наподобяващ гласа на началството, се обадих в гаража и поръчах да изпратят камионетка за майор Хорват. Наредих и четирима агенти да са на разположение, за да го придружат при изпълнението на важна задача. Всъщност, съвсем не ми бяха необходими придружители, те само щяха да ми пречат, но така акцията щеше да изглежда много по-убедително в очите на коменданта.

След като свърших всичко това, натиках полковника в един шкаф и го заключих там, излязох от кабинета му, като се постарах никой да не ме види, заключих вратата и взех ключа със себе си. После… заминах за Сархааза… Чудя се какво ли мисли и как се чувства Фурминт в момента?… Или пък Золт!… Или някой от агентите, които оставих в Гьодьольо, ако все пак е успял да изтрезнее?… Де да можех да видя физиономиите на Хидас и на коменданта, когато разберат жестоката за тях истина! — Графа се усмихна замечтано. — Цял ден бих могъл да си представям и да си мисля за това.

Няколко минути изминаха в пълно мълчание, нарушавано само от равномерния шум на мотора и чистачките. Снегът, вече не толкова силен, че да заслепява и да задръства предното стъкло, все пак се трупаше върху пътя, а вятърът го навяваше на преспи. Графа трябваше да проявява изключително внимание и сръчност, за да не изпусне от контрол управлението на колата, която всеки миг застрашаваше да изхвръкне от пътя. До него в кабината, затоплена от мотора, Янчи и Рейнолдс започнаха да се съвземат, замръзналите им тела се постоплиха, особено след второто надигане на бутилката. Спряха да тракат зъби и да треперят, остана им само чувството, че хиляди остри иглички боцкат вдървените им крака и ръце, но това усещане постепенно затихваше и кръвообращението им се възстановяваше. Бяха изслушали разказа на Графа с интерес и без да продумат, все още мълчаха. Рейнолдс не можеше да намери подходящите думи, за да изрази въодушевлението и възторга си от този невероятен човек, не знаеше как да му благодари за избавлението. Случилото се през последните няколко часа беше фантастично, надминаваше и най-смелото въображение. Рейнолдс чувстваше колко незначителни щяха да бъдат думите в сравнение със стореното. Подозираше, че благодарностите щяха да бъдат приети неохотно и щяха да прозвучат чуждо и неестествено.

— Някой от вас виждал ли е колата на Хидас? — попита внезапно Графа.

— Аз съм я виждал — отговори Рейнолдс, — черен руски ЗИС, грамаден като барака.

— Такава е. Солидно, бронирано купе с непробиваеми от куршум стъкла на прозорците. — Графа намали скоростта и паркира камионетката близо до някакви дървета и храсти, които я закриваха откъм главния път. — Вижда ми се невероятно Хидас да срещне по пътя някоя от неговите полицейски камионетки и да не я спре, за да разбере накъде отива. Хайде да проверим дали така сме добре скрити.

Графа изскочи от кабината и останалите го последваха. Снегът продължаваше да вали и затрупваше клоните на дърветата и земята. На около 50 ярда от мястото, където скриха колата, беше отклонението от главния път, по който в момента не се виждаха никакви следи, защото беше покрит с прясно навалелия сняг.

— Очевидно нищо няма да се забележи оттук дори и снегът да спре — отбеляза Янчи.

— Така е — съгласи се Графа и хвърли поглед на часовника си. — Три часа вече почти до минутата, откакто Хидас е напуснал Сархааза. Казал е, че ще се върне най-много след три часа, сигурно няма да закъснее и ще мине скоро оттук.

— Не може ли да преградим пътя с камионетката и да го спрем — предложи Рейнолдс, — така бихме могли да забавим още с някой и друг час вдигането на тревогата.