Алистър Маклейн - Последната граница

Графа завъртя ключа, хвана здраво кормилото на камионетката и потеглиха отново. Рейнолдс трябваше да вика, за да надделее над силния рев на мотора, когато колата потегляше на първа скорост.

— Сигурно имахте намерение да ни разкажете подробности?

— Естествено — каза весело Графа, — но като пътуваме, ако нямате нищо напротив. По-после ще ви обясня защо. Както и да е, да започнем с днешния ден… Преди всичко трябва да ви разкажа как се оттеглих от тайната полиция. С неохота, разбира се.

— Сигурно — промърмори Янчи, — някой друг знае ли за това?

— Фурминт знае, няма как да не знае — каза Графа, без да се обръща към спътниците си. Погледът му нито за миг не изпускаше хлъзгавия път, бореше се да удържи камионетката да не изскочи от него.

Разбира се, не съм оставил писмена молба да ме освободят, но напуснах кабинета на началството, а него оставих със здраво завързани ръце и крака, така че едва ли изпитва съмнение относно намеренията ми.

Никой от двамата — нито Рейнолдс, нито Янчи се осмелиха да коментират нещо по случилото се. Тъй като мълчанието им се проточи доста дълго, скоро видяха захилената физиономия на Графа. Той обаче също замълча.

— Фурминт! — Янчи пръв наруши мълчанието. Гласът му беше учуден и напрегнат. — Фурминт! Имаш предвид твоя началник?

— Бивш началник — поправи го Графа. — Само него. Но нека да започнем от самата сутрин. Спомняте си, че изпратих съобщение по Казака. Между другото, той успя ли да пристигне невредим с опела?

— Пристигна цял заедно с колата.

— Истинско чудо, трябваше да го видите само как потегля… Както предадох по него, изпратиха ме в Гьодьольо, за да проведа една масова проверка. Очаквах, че, както обикновено, с това ще се заеме сам Хидас. В последния момент ми обясни, че бил ангажиран с важна задача някъде в Гьор.

И тъй, пристигнахме в Гьодьольо — осем души агенти, аз и капитан Калман Золт. Той иначе е добър служител, използва гумена палка, но е без особена дарба в занаята. На тръгване от улица „Андраши“, когато напусках кабинета на шефа, неволно зърнах особения, изпитателен и малко озадачен поглед, с който ме изпращаше в гръб. Не мислете, че това е нещо необичайно за него. Той е недоверчив, не вярва дори на собствената си съпруга, но не беше оправдано да ме гледа по този начин, след като само предната седмица ми изказа похвала като на един от най-способните офицери от тайната полиция в Будапеща.

— Ти наистина си незаменим — промърмори Янчи полусериозно, полушеговито.

— Благодаря ти… И така, едва пристигнахме в Гьодьольо и Золт ми подхвърли бомбата. В разговора той случайно отбеляза, че сутринта е срещнал шофьора на Хидас и от него разбрал, че полковникът ще пътува за затвора Сархааза. Какво ли ще прави той в подобна дяволска дупка като Сархааза, питаше се Золт, а аз се разтревожих не на шега. Вече не си спомням какво друго говорихме, но съм сигурен, че изразът на лицето ми би се сторил много интересен на някой страничен наблюдател. Толкова ми беше трудно да скрия вълнението си.

Всичко така, се обърка в главата ми, бях толкова възбуден, че все още се чудя как Золт не се усети. Изпращането ми в Гьодьольо с което ме отстраниха, особеният, многозначителен поглед на шефа и лъжата на Хидас, ми обясниха лекотата, с която бях успял с документа и печата от кабинета на Фурминт. Боже господи, идеше ми да си прасна един шамар като си спомнях всичко. Началството специално се отби при мен и ми каза, че отива на някаква среща с офицери. Тогава не се усетих, но сега разбирам, че така се опита да ми подскаже, че кабинетът му ще бъде празен за известно време и то точно през обедната почивка… Сега, като си помисля, ми иде да си оскубя косата, но тогава не подозирах нищо… Може би никога няма да узная как са успели да попаднат на следите ми. Само 48 часа преди това бях един от най-доверените офицери от тайната полиция в Будапеща. Както и да е, това е вече минало.

Трябваше да действам, да действам решително, защото знаех, че всички мостове са вече разрушени и нямаше какво повече да губя. Налагаше се да действам при предположението, че само Хидас и Фурминт знаят за мен. Съобразих, че Золт не беше осведомен. Залагах на това, че той е достатъчно ограничен и глупав, за да му се доверят. Нито началството, нито Хидас биха рискували да го направят. Те и двамата са твърде недоверчиви, за да го кажат на още някой — Графа се усмихна многозначително, — все пак най-добрият им сътрудник им е изменил. Как биха могли да знаят колко далече е стигнал?