Алистър Маклейн - Последната граница

— Повдига ми се от вас! — изрече Рейнолдс и почувства, че му става неприятно от начина, по който е принуден да се отнася с беззащитния възрастен човек, но продължи да го смазва с думите си. — Вие стоите тук, произнасяте благородни речи и отстоявате чудесните си принципи, докато в същото време съпругата ви умира в лондонската болница; да, тя умира, доктор Дженингс, и вие я убивате, вместо да застанете до нея и да я окуражавате.

— Спрете, спрете! Спрете за Бога! — Дженингс сложи ръце на ушите си, за да не чува жестоките думи и клатеше глава като човек, който агонизира, после прекара ръка по челото си и погледна събеседника си:

— Вие сте прав, Рейнолдс, само небесата знаят колко сте прав, не издържам. Още утре ще отида при нея. — Отново поклати глава отчаяно: — Как можете да поставите човек да избира между живота на съпругата му, за която може би няма никаква надежда, и единствения му син? Положението ми е невъзможно! Аз имам син…

— Ние знаем за вашия син, доктор Дженингс, не сме толкова нехуманни, въпреки всичко. — Гласът на Рейнолдс стана внимателен и прозвуча като убедителен шепот. — Вчера Браян е бил в Познан, днес след обед трябва да е бил в Шчечин, а утре сутринта ще бъде в Швеция. Нужно е само да получа потвърждение от Лондон и тогава ще можем да тръгнем. Разбира се всичко това трябва да стане през следващите 24 часа.

— Не мога да повярвам, не мога да повярвам — надежда и неверие се бореха мъчително за надмощие върху набразденото от годините лице на възрастния човек, — как можете да го кажете толкова уверено?

— Не мога да докажа нищо — рече Рейнолдс уморено. — Като се отнасям с цялото си уважение към вас, сър, мога ли да кажа какво, за Бога, в тази ситуация може да се случи с могъщия ви интелект? Вие знаете сега, че цялото правителство би желало отново да работите за него. То е наясно също, че ако се завърнете у дома, а синът ви е все още задържан в Русия, вие за нищо на света не бихте се включили в работата, а това е последното нещо, което биха искали да се случи.

Чувстваше се как Дженингс постепенно се убеждава в правотата на думите му, но трябваше полученият резултат да се затвърди. Рейнолдс виждаше как лицето на професора се изпълва с живот, как решителността постепенно измества тревогата, грижата и страха. Облекчен, професорът можеше да се смее на глас, да се смее дори на себе си. Рейнолдс се поздравяваше с постигнатото. Следващите пет минути въпросите на професора към него заваляха един след друг и той трябваше да отговаря. Запален от надеждата, че ще види съпругата и сина си съвсем скоро, още следващите дни, Дженингс настояваше да тръгнат още същата нощ, още същия миг и Рейнолдс трябваше да го спира. Наложи се да му обясни внимателно, че трябва първо да получат вест за бягството на Браян, че трябва да организират своето завръщане. Това незабавно върна Дженингс на земята. Той се съгласи да чака по-нататъшни указания, повтори няколко пъти на глас адреса на Янчи, докато го запомни, но се съгласи да го използва само в изключителни случаи — не се знаеше дали полицията не наблюдава дома. Най-после професорът обеща да не издава чувствата си и да продължи да се държи и да работи точно така, както и до момента.

Като промени напълно отношението си към Рейнолдс, професорът се опита да го убеди да се почерпят по чашка, но Рейнолдс учтиво отклони поканата. Беше само 7 и половина, имаше достатъчно време преди срещата в „Белия ангел“, но той вече беше се възползвал до край от благоволението на съдбата, нямаше защо да дърпа дявола за опашката: всеки момент пазачът, когото бе затворил в шкафа, можеше да дойде в съзнание, да започне да рита и да вдига шум; не беше изключено и началникът на охраната, ако направи проверка и открие липсата на подчинения си, да вдигне на крак подчинените си. Излишно беше да рискува. Рейнолдс излезе през прозореца на спалнята с помощта на няколко завързани един за друг чаршафа. Това му позволи да се спусне достатъчно надолу и да се хване за решетките на прозорец на приземния етаж. Още преди Дженингс да прибере чаршафите и да затвори прозореца, Рейнолдс успя да скочи тихо на земята и да изчезне като дух в мрака на снежната нощ.

Кафенето „Белия ангел“ беше на източния бряг на Дунав, откъм страната на Пеща, срещу остров Маргит. Рейнолдс премина през заскрежената, въртяща се врата, точно когато звънът на близката църковна камбана, приглушен от снега, отброи осем удара.

Контрастът между външния свят и атмосферата вътре в заведението беше невероятен. Само една стъпка през прага и ето, че снегът, студът и мракът на безлюдните, самотни будапещенски улици като по магически начин се превърнаха в топлина, светлина, весел смях, бъбриви гласове на жени и мъже, намерили тук отдушник за естествената си нужда да общуват помежду си. Сред тесните, опушени стени на малкото кафене те се опитваха да избягат, колкото и ефимерно да беше това бягство, от жестоката реалност на света отвън. Първата незабавна реакция на Рейнолдс беше изненада, почти шок, че попада в такъв оазис от цветове и светлина в неприветливата, еднообразна сивота на живота в тази полицейска държава. Реакцията му обаче беше кратка. Той бързо намери обяснение: не можеше комунистите да не са психолози и поради това не само да не забраняват, но и да насърчават посещението на подобни места. Много по-добре ще е да се събират в компании, отколкото да злословят по тъмните кътчета и да кроят заговори срещу режима. Тъй или иначе никой не би могъл да им попречи да общуват помежду си и е много по-добре това да става открито, да пият кафето си, виното и коняка под бдителните, благосклонни очи на няколко верни слуги на режима. Изключително надежден клапан, мислеше си Рейнолдс.