Алистър Маклейн - Последната граница

— Не, извинете ме — Дженингс се усмихна уморено и стана на крака. — Една таблетка срещу мигрената ми и малко вода мисля, че ще ме оправят.

Рейнолдс бе успял да се вмъкне в масивния шкаф и бе оставил вратата полуотворена. Щом разбра, че Дженингс влиза в банята, той побутна вратата и тя се отвори широко. Дженингс не можеше да не види огледалото с посланието върху него. Той кимна почти незабележимо, погледна към Рейнолдс и в очите му се четеше предупреждение, което трябваше да означава да е по-внимателен. Без да се спира, Дженингс отиде до умивалника. За един възрастен човек, несвикнал с подобни неща, той се държеше удивително добре. За него това, което се случваше, сякаш беше интересно представление.

Рейнолдс схвана предупредителния поглед на професора точно и побърза тихо да затвори вратата на шкафа преди събеседникът му да влезе евентуално в банята.

— Може би ще е най-добре да извикам лекаря на хотела — каза мъжът с кафявия костюм загрижено, — може би все още е на смяна и не си е отишъл.

— Не, не — Дженингс глътна таблетката и я прекара с няколко глътки вода, — познавам тази моя дяволска мигрена по-добре от всеки лекар. Три от тези таблетки и три часа почивка при абсолютна тъмнина ще ме оправят. Наистина, ужасно съжалявам, Йозеф, разговорът ни едва започна да става истински интересен, но ще го продължим друг път, наистина те моля да ме извиниш.

— Но разбира се, разбира се — отзова се събеседникът му сърдечно и с разбиране, — починете си. Каквото и да става, трябва да сте на крак и да се чувствате добре за встъпителната си реч в понеделник.

Няколко банални изрази на симпатия, думи за сбогуване и мъжът в кафяво си отиде. Вратата на стаята се затвори шумно и мекият звук на стъпките му заглъхна в далечината.

Лицето на Дженингс изразяваше смес от възмущение, опасения и очакване. Той тъкмо се канеше да заговори, но Рейнолдс с жест го предупреди да мълчи, отиде до вратата на стаята, заключи я, направи знак на професора да го последва в банята, заключи вратата и към коридора и затвори вратата към спалнята. Извади табакерата си и я предложи на професора, просто за да спечели време.

— Кой сте вие? Какво правите в моята стая?

Гласът на професора беше тих, но рязък и строг. Въпреки това Рейнолдс не можеше да сбърка — в гласа прозираше и малко страх.

— Казвам се Майкъл Рейнолдс. — Рейнолдс всмукна от цигарата, която беше в устата му, макар че още не беше я запалил, нуждаеше се от това. — Напуснах Лондон само преди 48 часа специално за да разговарям с вас, сър.

— Тогава, по дяволите, защо трябва да разговаряме в комфорта на моята баня? — Дженингс се обърна и тъкмо си тръгваше към спалнята, когато Рейнолдс го хвана за ръката.

— Не, не в спалнята, сър — поклати глава любезно предупредително Рейнолдс, — има скрит микрофон във вентилационната решетка над прозореца ви.

— Какво? Какво има? А вие откъде знаете, млади човече? — Професорът пристъпи към Рейнолдс.

— Хвърлих един поглед наоколо преди да се върнете — каза Рейнолдс извинително, — пристигнах няколко минути преди вас.

— И за толкова малко време успяхте да откриете скрития микрофон? — каза Дженингс недоверчиво и не дотам учтиво.

— Открих го веднага, такава ми е професията, да знам къде биха могли да са скрити подобни неща.

— Разбира се, разбира се! И какво сте още? Агент от шпионажа, от контрашпионажа, проклети неща, които за мен са едно и също. Както и да е, сигурно сте от британските тайни служби?

— Ако не греша, така е по-популярно — каза Рейнолдс.

— Ами! Както всяко друго название. — Нещо като страх се долавяше у възрастния човек и това не остана скрито за Рейнолдс. Сигурно се страхуваше от него самия. Темпераментът му, за който бе чувал толкова много, изведнъж пламна ярко: — Какво искате, сър? Какво искате?

— Вас — каза Рейнолдс спокойно, — по-скоро британското правителство ви иска. Натоварен съм от правителството да ви предам най-сърдечна покана.

— Необикновено цивилизовано от страна на британското правителство, бих казал. Да, това го очаквах. Очаквам го от доста дълго време.

„Ако Дженингс беше дракон, помисли си Рейнолдс, сега всичко на десет крачки около него щеше да е изпепелено.“

— Моите уважения към британското правителство, господин Рейнолдс, само че кажете на вашите хора да се пръждосват в ада. Е, може би, когато отидат там, ще намерят някой, който да им помогне да строят своите адски машини, но във всеки случай това няма да съм аз.