Алистър Маклейн - Последната граница

— Страната ни се нуждае от вас, сър, крайно много се нуждае.

— Този зов е изключително патетичен — сега гласът на възрастния човек прозвуча открито презрително, — парола на отживял национализъм и показност. Думи, които разчитат на евтин успех, достойни за празноглавите байрактари на фалшивия патриотизъм, но предназначени само за деца, господин Рейнолдс. Неразумните, себичните и славолюбивите са онези, които живеят изцяло за войната. Аз желая да работя само за мира на този свят.

„Хората у нас, помисли Рейнолдс, зле са оценили Дженингс и доверчивостта му, както и изтънчеността и хитростта на руската пропаганда; нещо повече, думите му приличат на далечно ехо от онова, което Янчи каза, има нещо такова“.

Той погледна Дженингс и му отвърна: — Много добре, сър, разбира се решението е предоставено изцяло на вас.

— Какво? — Дженингс беше учуден и не можеше да скрие удивлението си. — Вие приемате ли решението ми? Бихте ли го приели така лесно? Дошли сте от толкова далече…

Рейнолдс сви рамене, после добави:

— Аз съм само пратеник, доктор Дженингс.

— Пратеник? И какво ще стане, ако аз се съглася с вашето смешно предложение?

— Тогава, разбира се, ще ви придружа обратно в Англия.

— Вие ще направите това? О, господин Рейнолдс, съзнавате ли какво говорите? Представяте ли си как бихте могли да ме изведете от Будапеща, да ме прекарате през Унгария и през границата… — Гласът на Дженингс бавно затихна, докато съвсем заглъхна и, когато погледна към Рейнолдс, в очите му се четеше страх.

— Вие не сте обикновен пратеник, господин Рейнолдс — рече тихо професорът. — Хората като вас никога не са пратеници — тази внезапна мисъл сякаш порази възрастния мъж и тънка бяла линия докосна краищата на устните му. — На вас не ви е наредено да ме поканите да се завърна в Англия, заповядано ви е просто да ме отведете обратно. И не е имало нито „ако“, нито „може би“. Нали, господин Рейнолдс?

— Това не е ли малко смешно сър? — отвърна Рейнолдс спокойно. — Дори ако бях заставен да използвам принуда, а аз не съм, предполагате ли, че ще съм толкова луд да го направя? Да приемем, че реша да ви отмъкна обратно в Англия със завързани ръце и крака. Пита се тогава, дори да успея да го направя, каква ще е ползата? Няма начин да ви заставят да работите против волята си, ние не сме като ония с лозунгите в сателитните държави, които размахват знамена и си служат с тайната полиция.

— Аз и за момент не мисля, че вие директно ще използвате насилие срещу мен, за да ме върнете у дома — рече Дженингс, но някаква уплаха беше стаена в очите на този възрастен мъж, някаква загриженост и сърдечна болка. — Господин Рейнолдс, дали… дали съпругата ми е все още жива?

— Видях я два часа преди да тръгна за лондонското летище — думите на Рейнолдс прозвучаха съвсем искрено, въпреки че изобщо никога през живота си не бе виждал госпожа Дженингс, но трябваше да изиграе и тази роля. — Мисля, че се опитва да се държи.

— Искате да кажете… искате да кажете, че тя е вече в критично състояние?

Рейнолдс вдигна рамене. — Това трябва да го кажат докторите.

— За бога, човече, не ме измъчвайте! Кажете ми какво казват лекарите?

— Лекарят употреби някакъв чисто медицински термин, за да определи състоянието й, който аз не разбрах, доктор Дженингс, но от разговора с доктор Батърст, нейния лекуващ лекар-хирург, узнах, че тя през цялото време е в съзнание, но изпитва малко болка и е много, много слаба. Страхувам се, че ще бъда брутално искрен, но тя може да си отиде всеки момент. Доктор Батърст каза, че е загубила всякаква воля за живот.

— Боже господи! — Дженингс се възви и с невиждащи очи се загледа през скрежасалия прозорец. Миг по-късно той се обърна. Лицето му беше изкривено, тъмните му очи бяха замъглени от сълзи. — Не мога да го повярвам, господин Рейнолдс, просто не мога, не ми се побира в главата, не е възможно. Моята Катерина винаги беше борец. Тя беше винаги…

— Вие може да не искате да го повярвате — прекъсна го Рейнолдс, гласът му прозвуча хладно и на моменти жестоко, — няма значение как се самозалъгвате, за да успокоите съвестта си, скъпоценната съвест, която ви разреши да продадете собствения си народ заради всичките тези дрънканици и голи фрази за мирното съвместно съществуване. Вие прекалено добре знаете, че съпругата ви няма за какво да живее. Мъжът и и синът и са загубени завинаги за нея зад проклетата желязна завеса.

— Как смеете да говорите така?