Алистър Маклейн - Последната граница

„Ти си луд, Рейнолдс“ — каза си той наум, изтръпнал от неочакваното препятствие. „Проклет идиот, сякаш още ходиш на забавачница. За малко да им паднеш в ръцете“ — ругаеше се сам. Той благодари на Бога, че проблясъците на цигарата, която някой безгрижно пушеше само на няколко крачки от него, го бяха стреснали и предупредили за опасността. Стоеше като вкаменен, без да трепне. Сдържаше дори дъха си, за да не се издаде. Ако издадеше присъствието си, това щеше да е равнозначно на провал. Трябваше да се сети, трябваше да прецени, че унгарската тайна полиция не би организирала охраната на хотела само с един постови. Будката беше разположена в двора, непосредствено до прохода. Там имаше втори войник, който сега беше излязъл навън и пушеше, опрян на нея. Беше толкова близо, че Рейнолдс чуваше дишането му, а стъпките му върху дървения под на будката и около нея кънтяха в ушите му като тътен от буреносен облак.

Рейнолдс осъзна, че ако бе направил само още една крачка напред, или ако войникът бе обърнал глава съвсем малко по-наляво и, ако разбира се не беше такава студена, снежна нощ, той вече щеше да е загубен. Шансът поне засега оставаше на негова страна. Вторият войник от охраната, който обикаляше и все още беше наблизо, викна нещо. Другарят му се беше обърнал към него и това спаси Рейнолдс. Просто по едно щастливо стечение на обстоятелствата в момента, когато фенерчето бе осветило лицето му, вниманието на войника е било отклонено и затова не го бе видял.

Само някакви си три крачки бяха достатъчни, пресмяташе Рейнолдс трескаво. Можеше да се обърне и на няколко скока да избяга и да изчезне в тъмнината. Но тогава охраната щеше да се усъмни, сигурно щяха да вземат допълнителни мерки и да засилят бдителността на постовете. Тогава пък срещата с професор Дженингс можеше да се окаже осуетена завинаги. През ума му мина и мисълта, че може да убие и двамата от охраната. Ако се наложеше, щеше да се справи добре, в това не се съмняваше. Проблемът бяха труповете. Нямаше никаква представа как би могъл да се отърве от тях. Където и да ги потулеше наоколо, можеха да ги намерят, докато е още в хотела за разговора с професора. Представяше си каква врява щеше да се вдигне, щяха да вземат такива мерки, че той едва ли щеше да излезе жив от сградата.

Изведнъж го осени спасителна мисъл. Имаше още един начин, който даваше някакви надежди за успех. Трябваше да опита, нямаше време за протакане, всяка минута беше скъпа.

Рейнолдс извади внимателно от джоба си автоматичния пистолет. За по-голяма устойчивост го хвана здраво с двата си ръце, облегна се още по-плътно към стената на прохода. Надяваше се, че заглушителят щеше да попречи на охраната да го забележи. Поривите на снежната виелица, която не беше спряла през целия ден, увеличаваха вероятността да остане незабелязан. Реши да действа независимо от риска. Войникът с джобното фенерче беше на около десетина стъпки разстояние. Другарят му, застанал до будката, се изкашля силно, за да прочисти гърлото си и викна нещо. Точно в този момент Рейнолдс натисна спусъка.

Глухият пукот на изтичащите от цевта газове, притъпен от заглушителя, се сля с внезапния трясък от счупения фенер над служебния вход. Той се разби на хиляди късове, парчетата се удряха звънко в стената зад фенера, после падаха и потъваха в дебелия сняг.

До слуха на войника в будката глухият шум на изстрела трябваше да достигне за части от секундата преди звука от счупения фенер. За щастие човешкият слух е неспособен да различи два звука с толкова малка разлика във времето. По-слабият звук на заглушителя се бе слял с много по-силния трясък на счупения фенер. Войниците бяха чули всичко като един-единствен звук. И двамата се втурнаха към входа в дъното на двора, за да разберат какво се е случило. Точно на това бе разчитал Рейнолдс.

Той не бе далеч зад тях. Мина покрай будката и зави рязко надясно по пътеката, която охраняващите бяха утъпкали в дебелия, пухкав сняг при обиколките си. Достигна първото аварийно стълбище. Без да се бави нито секунда, Рейнолдс подскочи нагоре с протегнати ръце и успя да се залови за пречките, които поддържаха ръкохватките на първата платформа. В първия момент ръцете му се хлъзнаха по студения, гладък метал. Опасността да изтърве пречките, за които се бе хванал, го мобилизира, защото това можеше да се окаже фатално за изхода на акцията. Стегна отчаяно пръстите си и успя да се задържи. Когато събра отново сили, протегна дясната си ръка нагоре и успя да докопа ръкохватката. Миг по-късно се прехвърли върху първата площадка и се сви до сградата, за да остане, колкото се може по-незабелязан. Беше сигурен, че нито върху земята около стълбата, нито по стъпалата имаше следи, които да подсказват, че някой се е качил. Когато се прехвърляше на първата площадка, специално себе постарал да не събори натрупания върху ръба сняг. Нищо не издаваше присъствието му.