Алистър Маклейн - Последната граница

— Лицето й, идиот! Лицето й!

— Качулката закриваше косите й, но забелязах, че има сини очи, много сини… — Управителят се хвана за това, но гласът му секна. — Страхувам се, другарю…

Рейнолдс го прекъсна и го освободи. Беше чул главното. Описанието отговаряше достатъчно добре на дъщерята на Янчи. Първата му реакция, която изненада дори самия него, беше лек изблик на гняв за това, че е могла да рискува по този начин, но веднага си помисли колко е несправедлив. Щеше да бъде много по-опасно за Янчи, когото сигурно стотици хора познаваха, да се движи спокойно по улиците на Будапеща, а Шандор и Имре бяха очебийно съмнителни с участието си в октомврийските събития, сигурно мнозина ги помнеха. Съвсем по друг начин изглежда едно младо момиче, то не предизвиква никакво съмнение. Дори и да се стигнеше до разпити, описанието, което беше дал управителят, можеше да се прикачи на хиляди други момичета.

Рейнолдс отвори плика. Съобщението беше кратко, написано на ръка, с печатни букви.

„Нощес не идвай до дома, ще те чакам в «Белия ангел» — кафенето, между 8 и 9.“

Беше подписано само с една буква „Ю“.

Разбира се, че е от Юлия, не е от Янчи. Той не би могъл да се разхожда по улиците и да влезе в пълното с посетители кафене. Причината за промяната в уговорката да се обади в дома на Янчи след срещата си с Дженингс вероятно беше опасението, че къщата може би е под наблюдение. Можеше да е така, но можеше да има и дузина други, не по-малко основателни причини. Рейнолдс реши, че не си струва да гадае. Щеше да разбере какво точно е станало от момичето в уреченото време. Той изгори бележката в умивалника на банята и пусна водата да отмие пепелта. Когато свърши, с удоволствие се зае с превъзходния обяд, който му бе донесъл управителят.

Часовете се точеха бавно един след друг. Два часа, 3, 4 и никаква вест от Графа. Или се бе затруднил в получаването на необходимата информация, или, което беше най-вероятно, не бе намерил подходяща възможност да му я предаде. Рейнолдс кръстосваше стаята надлъж и шир, като се мъчеше да не се подава на мрачните мисли, които бяха започнали да го вълнуват. От време на време отиваше да надникне през прозореца. Снегът продължаваше безшумно да се стеле върху покривите на къщите и по улиците на тъмнеещия град. Стъмваше се рано по това време на годината. С настъпването на тъмнината Рейнолдс все повече губеше търпение. Времето напредваше, а му предстоеше да научи адреса на професора, да разговаря с него и да го убеди да премине нелегално през австрийската граница. Самият той в 9 часа трябваше да бъде в кафенето „Белия ангел“. Адреса намери в указателя, но до 9 часа не оставаше кой знае колко време и той основателно се притесняваше.

Пет часа мина без да се случи нещо особено. После 5 и половина и едва в 5 и 40 телефонът иззвъня пронизително и наруши тишината на стаята. На два скока Рейнолдс стигна до апарата и вдигна слушалката.

— Господин Бул? Господин Йохан Бул? — гласът прозвуча тихо и припряно, но нямаше никакво съмнение, че се обажда Графа.

— Моля, какво обичате? Аз съм господин Бул.

— Чудесно. Имам добри новини за вас, господин Бул. Днес след обед бях в министерството. Там много са заинтересовани от предложенията на фирмата ви, особено за валцования алуминий. Биха желали да обсъдят с вас директно дали ще приемете тяхната цена — деветдесет и пет.

— Мисля, че за моята фирма това ще е приемливо, но трябва да се обсъдят някои подробности.

— Тогава може би сделката ще се осъществи. Ще можем да поговорим спокойно по тези въпроси. Каня ви на вечеря. Ще ви бъде ли удобно да се срещнем в шест и половина?

— Приемам, ще бъда навреме за срещата, нали беше третият етаж?

— Не, вторият. До шест и половина тогава. Довиждане, господин Бул.

Връзката прекъсна и Рейнолдс сложи слушалката. Поради опасността да бъде подслушван, Графът бе говорил предпазливо и със заобикалки, но бе успял да предаде цялата необходима информация. Първата буква Б от Бул отговаряше на втория хотел от списъка и наистина се оказваше, че е „Трите корони“. Както му бе казал Графа, хотелът се обслужва и ползва изключително от полицията и нейните служби. За съжаление това усложняваше задачата и правеше изпълнението и двойно по-опасно, но сега поне знаеше къде е отседнал професорът. Рейнолдс съзнаваше много добре, че всеки човек в хотела щеше да е опасен за него. От разговора по телефона той бе разбрал, че професорът е настанен в стая 59 на втория етаж и че вечеря в 6 и половина. Можеше да се предполага, че по това време в стаята му няма да има никой. Рейнолдс погледна часовника си, нямаше време за губене. Облече палтото и завърза колана му. Нахлупи меката филцова шапка. Нави специален заглушител на автоматичния пистолет и го мушна в десния джоб на палтото. Взе два резервни пълнителя и фенерче. След това звънна на управителя по вътрешната линия и му каза, че не желае да го безпокоят в следващите четири-пет часа. Обясни му, че няма да приема посетители, писма, телефонни разговори. Като се разпореди, Рейнолдс провери дали е заключена вратата и остави лампата да свети, за да заблуди някой любопитен, който би искал да надникне през ключалката. Огледа се още веднъж наоколо да не би да е пропуснал нещо, отвори прозореца на банята и излезе от хотела по аварийната стълба.