Алистър Маклейн - Последната граница

Нощта беше ужасно студена. Снегът, пухкав и дебел, беше дълбок до глезените. Продължаваше обилно да вали. Преди още да бе успял да измине двеста ярда, палтото и шапката му бяха побелели, колкото и земята под краката му. Беше доволен, че е студено и вали — студът щеше да обезкуражи и най-старателните кариеристи от тайната полиция да кръстосват улиците както обикновено; снегът, освен, че щеше да го обвие с анонимността на белия си саван, но и щеше да приглушава всеки шум, дори на стъпките му, до едва доловим шепот. Нощ идеална за ловеца, помисли Рейнолдс със задоволство.

Той стигна до хотел „Трите корони“ за по-малко от десетина минути. Дори в снежната тъмнина намери безпогрешно пътя, все едно, че дълги години бе живял в Будапеща. Когато пристигна, направи първия си бегъл оглед на мястото и нарочно мина на отсрещния тротоар. Хотелът беше огромен и заемаше целия квартал. Входът — въртяща се двойна остъклена врата — водеше направо във фоайето и беше осветен с ярка флуоресцентна светлина. Двамата масивни униформени портиери от време на време потропваха с крака, за да отстранят снега от обувките си, и удряха ръцете си една в друга, за да се стоплят. Рейнолдс успя да зърне, че са въоръжени с пистолети и палки.

„Тези двамата са толкова портиери, колкото съм и аз“, помисли си той. Очевидно бяха от тайната полиция. В едно вече беше абсолютно сигурен: щом трябваше да влезе в хотела, това не можеше да стане през главния вход. Всичко това Рейнолдс успя да разузнае с ъгълчето на окото си, бързайки по тротоара срещу фасадата на хотела като най-обикновен гражданин, който няма търпение да се прибере на топло у дома.

След като излезе от полезрението на портиерите той ускори крачките си, зави на ъгъла и продължи да оглежда страничната фасада на сградата. Всичките прозорци на приземния етаж имаха масивни решетки. Прозорците на следващия етаж бяха точно толкова непристъпни, колкото и Луната. Оставаше само задната страна.

До служебния вход се отиваше през сводест проход, който се отваряше в средата на високата каменна стена на задната фасада на хотела. Проходът беше доста висок и широк, за да могат през него да минават камионите на доставчиците. През прохода Рейнолдс успя да види покрития със сняг вътрешен двор — хотелът беше построен във формата на квадрат и го заграждаше. Въпреки беглия оглед, видя няколко паркирани коли на двора. Служебният вход беше в дъното. Над него беше закачен голям електрически фенер, който светеше с ярка светлина. Светлина се процеждаше и през някои от прозорците. Въпреки това вътрешният двор тънеше в полумрак. Смътно можеха да се забележат ъгловатите форми на три зигзагообразно издигащи се нагоре по фасадата аварийни стълби, предназначени за евакуация по време на пожар.

Рейнолдс стигна ъгъла на улицата, огледа се бързо, прекоси я и се упъти обратно към забелязания в стената проход. Когато се доближи до него, забави ход, нахлупи шапката си, периферията и почти покри очите му, и предпазливо надникна през отвора на прохода.

В първия момент не забеляза нищо, защото не бе свикнал с тъмнината. Той самият се намираше на много по-светло, изведнъж се почувства заслепен от яркия лъч на мощно джобно фенерче. Мигновено го обзе болезнено чувство на безизходица при мисълта, че са го открили. Тъкмо ръката му изваждаше пистолета от джоба и лъчът се хлъзна покрай него към вътрешния двор.

Зениците из очите му се разшириха отново. Отпусна успокоен пистолета и се огледа, за да разбере какво се бе случило. Един въоръжен с карабина войник от охраната на хотела правеше поредната си обиколка. Неволно лъчът на фенерчето се беше отклонил и освети Рейнолдс. За щастие в този момент войникът сигурно беше гледал настрана и не бе забелязал нарушителя.

Рейнолдс свърна в сводестия проход, направи две-три крачки и спря. Охраната се отдалечаваше от него към корпуса на сградата. Ясно виждаше войника — той минаваше покрай всяка от трите, покрити със сняг пожарни стълби, осветяваше ги с фенерче отдолу до горе и преминаваше нататък.

Като наблюдаваше как войникът старателно оглежда стълбите, на Рейнолдс му хрумна мисъл, пълна с ирония — „Този войник по-скоро пази да не би някой да излезе без разрешение от вътре навън, отколкото обратно“. От това, което по-късно му каза Графа, Рейнолдс разбра, че голяма част от гостите на конференцията с готовност биха се възползвали от присъствието си на нея, за да изчезнат на Запад. „Твърде глупава предпазна мярка“, помисли Рейнолдс като наблюдаваше как войникът оглежда пожарните стълбища. Беше очевидно, че всеки разумен човек, предупреден от светлината на фенерчето, би могъл да слиза или да се качва по стълбата като се постарае да не оставя издайнически следи, особено докато стигне първия етаж. Винаги можеше да се издебне такъв момент, когато охраняващият е настрани от стълбите. Бяха му необходими няколко минути, за да огледа внимателно обстановката и да разбере движението на войника. Постепенно в главата му започна да узрява план за действие. Охраната се отдалечаваше най-много, когато минаваше под фенера на служебния вход. Тук войникът не спираше и започваше следващата си обиколка. Безшумно като сянка в белотата на снежната нощ, Рейнолдс се вмъкна покрай заоблените камъни на сводестия проход и едва не възкликна от изненада. Поразен, закова се на място и се притисна плътно до стената зад гърба си. С краката си, с тялото, с ръцете, които не можеше да свие, вкочанени от студа, той се притискаше здраво към лепнещите от студ камъни на стената, сякаш искаше да потъне в тях. Дори периферията на шапката му се бе прегънала и сплескала в стената зад главата му, сърцето му бавно и мъчително тупаше в гърдите.