Алистър Маклейн - Последната граница

— Нощните портиери спят през деня — каза той като измерваше с очи човечето, смалило се още повече. В гласа му прозираше смразяваща нотка. — Управителят тук ли е? Казвай, приятелю!

— Управителят? По това време? — Нощният портиер го изгледа вече със зле прикрито високомерие и посочи най-демонстративно часовника, закачен на стената зад него. После отмести изучаващ поглед към Графа, облечен в сив костюм, за да не бие на очи, и сив балтон, реглан. На портиера му бяха нужни секунди, за да огледа новодошлите и очевидно реши да смени тона си. — Управителят спи, елате утре сутринта.

Веднага последва звук от скъсване на плат и вопъл от болка. Графа беше докопал с дясната си ръка портиера. Беше го сграбчил за ризата, която не бе издържала. Вдигнат с лекота във въздуха и проснат върху плота на рецепцията, портиерът пулеше очи от изненада. В тях се четеше панически страх.

Като по някакво чудо в свободната ръка на Графа се появи портфейла му с полицейската карта в него. Без да бърза особено, той доближи картата до очите на подплашеното човече. Като се увери, че я е видяло, разтвори дясната си ръка и го отпусна. Портиерът залитна, опита се да запази равновесие, но не успя, разпери ръце и се стовари върху полицата с прегради за писма, която беше зад гърба му.

— Съжалявам, другарю, ужасно съжалявам — заговори угоднически портиерът като облизваше изсъхналите си устни. Неволно чупеше пръсти, за да скрие вълнението си и заекна: — Аз… аз… не можех да знам…

— Някой друг ли очакваше да се яви по това време на денонощието? — попита Графа вече малко по-меко, но настойчиво.

— Никой, другарю, никой! Наистина никой! Нали вече бяхте тук преди двайсетина минути.

— Да съм бил тук? — Графа вдигна вежди и гласът му издаде учудване, което още повече подплаши заекващия.

— Не, не разбира се, не вие, вашите хора. Аз имам предвид, че… те дойдоха…

— Зная, приятелю, аз ги изпратих — размаха ръка Графа, сякаш да го отпъди и да му попречи да каже нещо излишно. Портиерът пресече бързо фоайето. Рейнолдс стана от пейката до стената, където бе седнал, и прекоси помещението.

— Цяло представление, дори малко ме изплашихте — каза Рейнолдс.

— Такава е практиката — рече скромно Графа, — трябва да си поддържам репутацията. В такива случаи не бива да ги оставяш да гъкнат. Това не вреди, не е зле да ги постресне човек. Чухте ли го как се обръща към мен? „Другарю!“. Същински глупак… Сигурно го чухте какво каза.

— Да, очевидно вашите хора не си губят времето.

— Те са достатъчно експедитивни по свой начин, лишен от всякакво въображение — подчерта Графа. Обиколили са повече от хотелите в града тази нощ. Имат малка вероятност за успех разбира се, но все пак не могат да я пребрегнат. Вашето положение сега е двойно осигурено, тук ще сте многократно по-сигурен за безопасността си, отколкото в дома на Янчи.

Рейнолдс кимна в знак на съгласие, но не каза нищо.

Час и половина бе изминал, откакто Янчи се бе съгласил да му помогне. Заедно с Графа те бяха решили, че веднага трябва да напусне къщата. Беше твърде неудобно и много опасно, ако останеше. Неудобството бе в изолираността на дома и то в място, отдалечено от пътя. Ако тук се появеше непознат в кой да е час на денонощието, а Рейнолдс щеше да бъде принуден все някога да излезе, това щеше да привлече нечие внимание. Освен това къщата беше твърде отдалечена от центъра на града, от големите хотели в Поща, където можеше да се очаква, че ще бъде настанен Дженингс. А най-голямото неудобство беше, че нямаше телефон и трудно щеше да се направи връзка, ако се наложеше.

Къщата беше може би и опасна, защото Янчи все повече се уверяваше, че е наблюдавана. През последните няколко дни Шандор и Имре бяха забелязали двама души поотделно, които се разхождат на отрсещната страна на улицата. Не беше правдоподобно да са случайни пешеходци, защото ги бяха видели повторно.

Както всеки голям град, където са разпорежда полицията, Будапеща имаше стотици платени информатори. Вероятно тези двамата събираха фактите си, за да потвърдят подозренията си, преди да се явят в полицията и да приберат кървавите си пари. Рейнолдс беше изненадан от небрежното, почти незаинтересовано отношение на Янчи към тази явна опасност. Графа бе обяснил нещата на Рейнолдс, докато пътуваха с мерцедеса по заснежените улици към хотела на брега на Дунава. Промяната на скривалищата им поради подозрителността на съседите бе толкова честа, че бяха почти привикнали. Янчи сякаш имаше някакво шесто чувство, за да надуши отдалече кога ще става опасно, и винаги се бяха измъквали навреме. „Неприятно е, беше казал Графа, но не е чак толкова неудобно.“ Знаеха десетина свърталища почти толкова удобни, имаха си и постоянно местонаходище или главна квартира някъде в страната, което знаеха Янчи, Юлия и той самият.