Джеймс Клавел - Гай-джин (Част I)

— Новините от къщи са лоши. Моите хора… всичко е зле, Малк, всичко се е объркало, братовчеди, братя, чичовци са застанали от двете страни. По дяволите, сигурно не ти се слуша това. Чуй, имам още много книги. Всъщност цяла библиотека!

— Разкажи ми за семейството си, моля те — отвърна той, започваха дневните му болки. — Наистина искам да чуя.

— Ами добре. Ами когато моят дядо и семейството му дошли от Русия, от Крим — казах ли ти, че нашето семейство е казашко, — се настанили в малко градче, наречено Фар Хилс в Ню Джърси и се занимавали със земеделие там до войната от 1812. В нея моя дядо го убили. Фар Хилс било великолепно място и за отглеждане на коне, така че ние сме преуспели. Семейството отседнало в Ню Джърси, макар че двама от синовете тръгнали на юг, до Ричмънд, Вирджиния, когато бях в армията, преди петнайсетина години, имаше само Съюзна армия, нито Северна, нито Южна. Постъпих в кавалерията и изкарах пет години, прекарах повечето от службата си на Юг и на Запад, в индианските войни, така да се каже. Прекарах част от времето в Тексас, една година, докато той все още беше самостоятелна република, като им помагах да отблъснат индианците, после, след няколко години, Тексас се присъедини към Съюза през 1845, ние бяхме разквартирувани извън Остин, там срещнах жена си Емили — тя също е от Ричмънд, — баща й беше полковник по продоволствията. Ето това е моята красива страна около Остин, но повече около Ричмънд. Емили… да ти дам ли нещо?

— Не, благодаря, Дмитрий, болката ще премине. Продължавай, ще… твоят разказ ми помага много.

— Дано да е така. Моята Емили, Емили Клем се нарича тя, е далечна братовчедка на съпругата на По, Вирджиния Клем, който не разбирах до неотдавна, но затова пък имам сбирка от произведенията му — засмя се Дмитрий. — По беше велик писател, но още по-голям пияница и женкар. Изглежда, всички писатели са безделници, пияници и си падат по тънката част — вземи Мелвил, — може би това ги прави писатели, аз… аз не мога да напиша едно писмо, без да се изпотя. А ти?

— О, аз мога да пиша писма и си водя дневник, както повечето хора. Какво казваш за този По?

— Ще ти разкажа как се оженил за Вирджиния Клем, когато била едва на тринайсет. — Но му била и братовчедка, представи си! И живели щастливо дори и след като вестниците писаха, че е чукач, изглежда, тя нямаше нищо против. Моята Емили не беше на тринайсет, а на осемнайсет и с южна красота. Оженихме се, когато напуснах армията и постъпих в Купър-Тилман в Ричмънд. Те искаха да развиват износ на оръжия и амуниции за Азия, както и търговия с коне. Старият Джеф Купър смяташе, че пушки и други стоки от Норфък, Вирджиния, ще вървят добре срещу опиум от Китайското крайбрежие, сребро и чай, които да внася в Норфък… Но ти познаваш Джеф. Купър-Тилман и семейство Струан са стари приятели, нали?

— Да, и се надявам да останем приятели. Продължавай.

— Няма нищо друго, после семейството ми се премести на юг и се пръснахме. Майка ми беше от Алабама, имам двама братя и една сестра, всичките са по-малки от мен. Сега Били е със Севера в 1-ви кавалерийски полк на Ню Джърси, а по-малкият ми брат Джани Сибородин, наречен на дядо ми Джанов Сибородин, е също кавалерист, но в 3-ти вирджински полк. Играят си с огъня — знаят, че войната и битките не са шега и че ще бъдат убити. Мамицата му.

— Ти… ти ще се върнеш ли?

— Не зная, Малкълм. Всеки ден мисля да се върна, всяка нощ съм за прибиране у дома, на сутринта — не… не искам да убивам близките си независимо на чия страна съм.

— Защо дойде в тая забравена от Бога част на света?

— Умря Емили. Разболя се от скарлатина — тогава имаше епидемия. И тя бе една от жертвите й. Това се случи преди девет години. Тъкмо очаквахме дете.

— Какво нещастие!

— Да. И ти, и аз, и двамата носим своя кръст…

Струан така се бе зачел в мистериозната книга, че не чу как тя отвори вратата на стаята си и я затвори, запали лампите, не усети ходенето й на пръсти, не забеляза, че тя надникна за миг и после изчезна. Чу се съвсем тихо, кратко щракване и вратата на спалнята й се затвори.

Малкълм вдигна поглед. Заслуша се внимателно. Анжелик му бе казала, че ще се отбие при него, но ако е заспал, няма да го безпокои. Или ако е изморена, ще си легне веднага, тихо като мишка, и ще го види на сутринта.

— Не се безпокой, скъпа — бе й казал учтиво. — Забавлявай се, ще те видя на закуска. Наспи се добре и знай, че те обичам.

— И аз те обичам, cheri . Спи спокойно.

Книгата остана в скута му. Той с усилие седна, спусна краката си от двете страни на леглото. Дотук беше поносимо. Но не и изправянето. Да се изправи му беше трудно. Сърцето му биеше, чувстваше се задъхан и си легна. „Все пак малко по-добре от вчера. Утре ще се опитам отново, три пъти. Може би ще успея. Искам да остана при нея. Господи, помогни ми. Трябва да го направя.“