Джеймс Клавел - Гай-джин (Част I)

— Да — потвърди Джейми Макфей, и двамата бяха управители на Джокей клуб, и двамата еднакво очаровани от нея. — Ние, ами, ние решихме, че това ще е последното надбягване на деня и компания Струан ще осигури паричната награда: двайсет гвинеи за купата. Ще връчите ли наградата, г-це Анжелик?

— О, да, с удоволствие, само ако г-н Струан одобри това.

— Да, разбира се. — Макфей вече бе поискал разрешение от Струан, но той и мъжете наоколо се почудиха на намека в забележката, макар че всички залози за годежа бяха вече разиграни. Дори насаме Струан не му даваше никаква улика, въпреки че Макфей се бе почувствал задължен да докладва за слуховете.

— Това не е тяхна работа, Джейми. Не е. Макфей се съгласи, но безпокойството му нарасна.

Капитанът на един пристигащ търговски кораб, негов стар приятел, му бе донесъл писмо от майката на Малкълм, като го молеше за поверителен доклад: „Искам да знам всичко, което се е случило, откакто пристигна в Йокохама тая Ришо, Джейми. Всички слухове, факти, клюки и няма нужда да подчертавам, че това трябва да си остане сериозна тайна между нас двамата.“

„По дяволите — помисли си Джейми, — аз съм се заклел да служа на тай-пана, който и да е той, а сега майка му иска… но майката все пак има права, нали? Има, освен това е г-жа Струан и ти си свикнал да правиш всичко, което тя иска. Не си ли изпълнявал нейните заповеди, молби и предложения от години?

В името на Бога, престани да се правиш на глупак, Джейми, не управлява ли тя Кълъм и компанията от години и нито ти, нито някой друг някога са поискали да се изправят срещу този факт открито?“

— Точно така — измърмори той, шокиран, че се е страхувал да изрече това открито. Внезапно се почувства неудобно, бързо скри грешката си, но всички все още бяха вторачени в Анжелик.

С изключение на Норбърт.

— Какво става, Джейми? — попита той сред бръмченето на разговорите с широка усмивка.

— Всичко е наред, Норбърт. Велика вечер, а? — За огромно негово облекчение Анжелик ги подмина и двамата.

— Лека нощ, лека нощ, Анри, господа — надвика тя общите протести. — Съжалявам, но трябва да видя пациента си, преди да си легна. — Подаде ръката си с отработена елегантност, Сьоратар я целуна, Норбърт, Джейми го последваха несръчно и преди някой да успее да го изпревари, Андре Понсен рече:

— Може би ще мога да те придружа до вкъщи?

— Разбира се, защо не? Твоята музика ме прониза.

Нощта беше хладна и облачна, но беше много приятна, вълненият й шал бе пристегнат около раменете й, воланът на широката й пола се влачеше по мръсотията на дървения тротоар — тъй необходим през лятото, дъждовете превръщаха всички пътища в тресавища. Почти не забелязваше това.

— Андре, твоята музика е великолепна, о, как ми се иска да можех да свиря като теб — каза тя.

— Всичко е само упражнение, просто упражнение.

Вървяха към ярко осветената сграда на Струан, говореха си приятелски на френски. Андре улавяше завистливите погледи на мъжете, които крачеха по улицата към клуба, чувстваше се привлечен от нея, но не от страст или желание, просто от нейната компания и радостно бъбрене, което не се нуждаеше от отговор.

Снощи на „френската“ вечеря на Сьоратар в една от приемните в хотела в Йошивара той седеше до нея и тогава откри младостта, лекомислието й изглеждаше освежаващо, любовта и познанията й за Париж, ресторантите, театрите, разговорите за приятелките й, разходките или язденето в Булонския лес, цялото вълнение около Втората империя го изпълни с носталгия, напомни му за неговите дни в университета и колко много му липсва родният дом.

Твърде дълго се бе задържал в Азия, Китай и Япония.

„Любопитно е колко много прилича това момиче на дъщеря ми, Мари е на нейните години, родени са в един и същи месец — юли, — еднакви на възраст, и двете светли…“

Той се поправи: „ Може би като Мари. Колко години изминаха, откакто скъсах с Франсоаз и ги оставих двете в нейния семеен пансион близо до Сорбоната, и се качих на кораба? Седемнайсет. Колко години, откакто ги видях за последен път? Десет. Merde , не трябваше никога да се женя, независимо че Франсоаз беше бременна. Аз бях глупакът, не тя, тя поне се омъжи повторно и си разработи пансиона. Ами Мари?“

Шумът на вълните отнесе неговите спомени в морето. Самотна чайка изкряска над главите им. Недалеч от брега се виждаха светлинките на закотвения им флагман и това го извади от унеса и му напомни да се съсредоточи.

По ирония на съдбата девойката сега става важна пионка в Голямата игра на Франция срещу Британия. По ирония на съдбата, но и животът й върви към това. „Да я изоставя ли до утре, или до вдругиден, или да извадя картите, както се уговорихме, Анри и аз?“