Джеймс Клавел - Гай-джин (Част III)

Андре потръпна. Много добре познаваше тази клопка. Самият той бе попаднал в нея. Райко го бе принудила доста да превиши финансовите си възможности. „Не е вярно — възрази сам на себе си с раздразнение. — Можеш да изопачаваш истината и да лъжеш другите, но не го прави със себе си, инак си загубен. А истината е, че с радост преминах всякакви граници. Преди седемнадесет дни.

В мига, когато Райко ме представи на момичето…

В мига, когато я зърнах — с гарвановочерна коса, с алабастрова кожа и пленителни очи, — разбрах, че ще продам на Райко душата си и ще вляза във Вечната преизподня, само и само да я притежавам. Аз, Андре Едуард Понсен, служителят на Франция, царят на шпионирането, убиецът, специалистът по низостите на човешката природа, аз — великият циник — в миг се влюбих. Истинска лудост! Но е вярно.“

Едва изчака момичето да излезе от стаята; бе безпомощен и смутен, че чак езикът му се върза, когато заяви:

— Райко, моля. Ще платя каквото поискаш.

— Толкова съжалявам, Фурансу-сан, не ми се ще да споменавам колко ще струва това. Дори тя да се съгласи да бъде с теб — все още не е приела.

— Готов съм да дам всякаква сума. Моля, попитай… попитай дали е съгласна.

— Разбира се. Моля, ела утре по здрач.

— Не. Питай сега… сега. Ще остана тук.

Наложи му се да почака почти два часа. Докато чакаше, се терзаеше, молеше, надяваше, умираше, възкръсваше и отново умираше. Когато Райко се върна и Андре съзря безжизненото й лице, агонията му се поднови, ала нейните думи го върнаха към живота:

— Тя се казва Хиноде, което означава Зора. На двайсет и две е и каза „да“, но поставя условие. Независимо от парите.

— Както пожелае Хиноде.

— Първо ме изслушай. — Райко изглеждаше по-мрачна от всякога. — Хиноде настоява да ти бъде като съпруга, а не любовница за година и един ден. Ако в последния ден реши да остане, ще ти отдаде своя иночи , духа си, и ще бъде с теб години наред, освен ако не реши да те напусне или ти не се отегчиш от нея. Заклеваш ли се да я освободиш драговолно, ако пожелае да си иде?

— Приемам. Кога започваме?

— Не бързай, Фурансу-сан. Има още много. Няма да държите никакви огледала в къщата си и ти също няма да внасяш огледало там. Когато се съблича, в стаята винаги ще бъде тъмно — с изключение на първия път. Само веднъж ще можеш да я видиш, Фурансу-сан. Освен това, щом… щом се появи някакво обезобразяващо петно или щом тя те помоли , без колебание ще й се подчиниш, ще я благословиш и като очевидец ще й поднесеш чашата с отрова или ножа. Ще наблюдаваш и ще изчакаш, докато тя умре, за да почетеш жертвоприношението й.

Зави му се свят.

— Докато умре?

— Тя каза, че предпочита нож, не знае обаче какво ще избере гай-джин.

Като дойде на себе си, Андре запита:

— Аз… аз ли ще определя дали… дали петното е обезобразяващо?

Райко сви рамене.

— Дали ти или тя, няма значение. Ако те помоли, длъжен си да удържиш на дадената дума. Всичко това ще бъде вписано в договора. Съгласен ли си?

След като целият ужас на думите й достигна до съзнанието му и той го осмисли, Андре запита:

— Значи болестта й е още в началото, още няма петна?

Райко го гледаше с неумолими очи, гласът й бе така ласкав, толкова кошмарно категоричен, а тишината в стаята така безбрежна!

— Хиноде е напълно здрава, Фурансу-сан, напълно. Тя е неопетнена.

Мозъкът му сякаш се взриви от думите „тя е неопетнена“, а в съзнанието му отекна всепроникващият писък: „Но ти си омърсен!“

— Защо? Защо е приела? Защо? Защо, щом… щом знае за моята… моето нещастие. Нали знае?

Прислужницата отвън на верандата се подплаши от дивия му рев; отвори шоджи. Райко я отпрати с махване на ръка и тя покорно затвори. Съдържателката изтънчено сръбна от сакето.

— Разбира се, че знае, Фурансу-сан. Толкова съжалявам.

Андре изтри слюнката от ъгълчетата на устните си.

— Тогава защо се е съгласила?

Просто не бе на себе си.

— Хиноде отказва да ми обясни, толкова съжалявам. Част от моето съглашение с нея е да не я принуждавам да ми каже. Това ще залегне и в твоя договор. Не бива да я насилваме — тя сама ще обясни, когато реши. — Райко въздъхна тежко. — Толкова съжалявам, но ще трябва да приемеш и последното условие в договора. То наистина е последното.

— Съгласен съм. Моля, изготви го…

След цяла вечност на страдание — а всъщност само след няколко дни — договорът бе подписан и подпечатан и той отиде при Хиноде — той, Нечистият — при нея — Чистата, в целия й блясък. И утре щеше да иде отново…