Джеймс Клавел - Търговска къща (Част I)

— Тичай сега, аз ще се върна утре. Внимавай по пътя.

— Да, разбира се!

Той се наведе и тя го прегърна. Уу също я прегърна и тръгна. Тя изкачи хълма. Половината питка бе вече в устата й и я изпълваше с вкусна, насищаща, лепкава сладост.

Дъждът беше силен и монотонен. Водата от препълнената канална яма носеше отломки към колибите по пътя си. Тя се изкачваше внимателно. Изведнъж един смачкан петнадесетлитров бидон профуча съвсем наблизо край нея и се блъсна в една мукавена стена.

Тя стоеше вкаменена от страх.

— Махай се, няма какво да откраднеш оттук, — изкрещя един вбесен стопанин. — Върви си вкъщи! Нямаш работа тук. Махай се!

— Да… да — каза тя и забърза.

Сега се изкачваше по-трудно. В този момент земята под нея поддаде и започна свличането. Стотици тонове кал, камъни и пръст помитаха всичко по пътя си. Продължи петдесет или повече ярда, като само за няколко секунди събори неустойчивите постройки, разпиля мъже, жени и деца, а някои погреба, отрязвайки тинест откос там, където някога бе селото. И спря. Внезапно, както и започна.

В цялата планина настъпи тишина, нарушавана само от шума на дъжда. Изведнъж се понесоха викове и плач за помощ. Мъже, жени и деца наизскачаха от незасегнатите бараки, благославяйки боговете за спасението си.

Момиченцето все още криволичеше по ръба на пропастта, където земята бе пропаднала. Ръбът се ронеше и буци кал и камъни се свличаха в пропастта. Водата от канала улесняваше това. Почувства, че се пързаля, затова пристъпи колебливо назад, но земята поддаде и тя спря, вкаменена, като стискаше здраво питката в ръцете си. Заби пръстите на краката си в меката пръст, за да запази равновесие.

— Не мърдай — извика един старец.

— Махни се от ръба — кресна друг, а останалите чакаха и гледаха, затаили дъх, да видят какво ще решат боговете.

Един десетфутов къс пропадна и се срина в бездната, отнасяйки и момиченцето. То бе затрупано съвсем малко, само до колене. Увери се, че питката е в ръцете й и избухна в сълзи.

Полицейската кола на груповия началник Армстронг си проправяше път през кръжащата сърдита тълпа, събрана на пътя, пред банка „Хо-Пак“, водещ към полицейския участък в Ийст Абърдийн. Тълпите задръстваха улиците пред всички останали банки в областта, големи и малки — дори „Виктория“, която беше през една улица от „Хо-Пак“. Всички нетърпеливо чакаха да влязат и да изтеглят парите си.

Навсякъде настроението бе променливо и опасно. Проливният дъжд създаваше допълнително напрежение. Бяха издигнати прегради за насочване на хората към и от банките, подсилени от неспокойни, изнервени полицаи — по 20 на 100 000 души, невъоръжени, но с палки.

— Слава Богу, че вали — измърмори Армстронг.

— Сър? — попита шофьорът. Дразнещ писък от лошо нагласения предпазен щит заглуши гласа му.

Армстронг повтори по-високо и добави:

— Ако беше горещо и влажно, цялото това проклето място щеше да е готово за борба. Дъждът е благословен.

— Да, сър. Така е.

След малко, полицейската кола спря пред участъка. Той влезе бързо. Главният инспектор Доналд С. С. Смит го чакаше. Лявата му ръка беше привързана за рамото.

— Съжалявам, че закъснях — каза Армстронг. — В продължение на мили проклетото движение е задръстено.

— Няма значение. Жалко, но нямам достатъчно хора, драги. Уест и Сентръл Абърдийн ни сътрудничат, но те също имат проблеми. Ще трябва да се задоволим с един полицай откъм гърба, той вече е на разположение, в случай, че изтървем някой от негодниците. Ние ще бъдем отпред със Спектакълс Уу.

Смит разказа на Армстронг за плана.

— Добре.

— Да тръгваме ли? Не искам много да се бавя.

— Разбира се. Навън изглежда е много рисковано.

— Надявам се, че проклетият дъжд ще продължи докато банките затворят и изплатят последното пени. Ти ликвидира ли твоите?

— Шегуваш се! С моята оскъдна заплата! — Армстронг се протегна — Гърбът го болеше. — Ах Там в апартамента ли е?

— До колкото знаем. Семейството, за което работи се нарича Чънг. Той е боклукчия. Един от негодниците може също да е там, затова трябва да влезем бързо. Имам разрешение от комисаря да нося револвер. Искаш ли и ти един?

— Не, не благодаря. Хайде да тръгваме.

Смит беше по-нисък от Армстронг, но добре сложен и униформата му отиваше. Непохватно, заради ръката си, взе дъждобрана и тръгна, но спря.

— Съжалявам, шефе. Брайън Куок се обади. Ще му позвъниш ли? Искаш ли да ползваш канцеларията ми?