Джеймс Клавел - Търговска къща (Част II)

Мъжът нищо не каза. Отиде до най-близката улична сергия и взе един „Сан Мигел“, занесе го обратно, сложи го на тезгяха и го отвори. Останалите, които вечеряха в ресторанта все още гледаха с отворена уста Армстронг. Той рязко се изкашля и впери студените си сини очи в мъжа, който беше най-близо. Видя, че той потрепери и погледна встрани. Разтревожени другите пак се наведоха над купите си, неудобно беше да си в компанията на един полицай — варварин, който имаше лошите обноски да псува на техния език така, както го правеха те.

Армстронг се отпусна по-удобно на столчето, погледът му се движеше по булеварда и по улицата. Чакаше търпеливо.

Не му се наложи да чака дълго. Видя малкия, тантурест и набит европеец, който идваше нагоре по уличката. Спря пред витрината на евтин магазин за обувки.

„А, той е професионалист “ — помисли си Армстронг. Знаеше, че мъжът използва стъклото, за да огледа ресторанта. Не бързаше. Беше облечен в безформена мушама и шапка. Не се поддаваше на описание. Един кули го скри за миг, размотавайки се с огромни вързопи в двата края на бамбукова тояга върху двете му рамена. Излезе от уличката скрит от кули, но — не спря, а продължи нагоре.

„Много е добър — помисли отново полицаят, докато все още можеше да го вижда. — Този мръсник е правил това и друг път. Трябва да е от КГБ. Е, няма да чакам дълго, скъпи ми приятелю.“

Мъжът отново гледаше в един магазин. Хайде, рибке. Държеше се точно като пъстърва. Направи няколко разходки, отдалечаваше се и се връщаше, но винаги много внимателно, без да привлича вниманието. Накрая влезе в един ресторант с отворена витрина, седна и поръча бира. Армстронг отново въздъхна, сега вече щастлив.

Сякаш му беше необходимо безкрайно много време преди да стане и да попита къде е тоалетната, да мине край няколко души, които вечеряха и да се скрие зад мънистената завеса. След време отново се появи и се запъти към масата си. Изведнъж четиримата кули, които вечеряха го нападнаха отзад и му вързаха ръцете. Останалите, които вечеряха, истински посетители, а не прикрити полицаи от разузнавателната служба, зяпнаха, един си изпусна пръчките, няколко избягаха, а останалите замръзнаха.

Армстронг стана от столчето си мързеливо и тръгна. Видя, че здравенякът китаец зад тезгяха си свали престилката.

— Млъквай, мръснико — каза на руски на мъжа, който псуваше и се бореше безпомощно.

— Добър вечер, шефе — поздрави подхилвайки се лукаво. Името му беше Малкълм Сан, старши агент от разузнавателната служба. Той организира подслушването и плати на готвача, който обикновено работеше в тази смяна, за да заеме мястото му.

— Добър вечер, Малкълм. Направи го много добре. — Армстронг прехвърли вниманието си към вражеския агент. — Как се казваш? — попита го той любезно.

— Кой ти? Пусни ме да си ходя… Пусни ме да си ходя! — мъжът говореше английски със силен акцент.

— Целият е твой, Малкълм — каза Армстронг.

— Слушай ти кучи сине , ние знаем, че си от екипажа на „Иванов“, знаем, че си куриер и че току-що взе една пратка от американеца от атомния самолетоносач. Вече хванахме този мерзавец да върши мръсотии, така че по-добре…

— Лъжи! Сгрешили сте — изстреля на руски мъжът. — Нищо не зная за американеца. Пусни ме да си ходя.

— Как се казваш?

— Имате грешка. Пуснете ме да си ходя. — Тълпа от зяпачи недодялани наблюдатели се събираше около магазина.

Малкълм Сан се обърна към Армстронг:

— Той е опитен, сър. Опасявам се, че ще трябва да го приберем.

— Сержант, доведете Черната Мария .

— Да, сър — още един агент излезе бързо. Руснакът беше с посивяла коса, тантурест, с малки гневни очи. Той беше хванат здраво без шансове да избяга и без възможност да мушне ръката в джоба си или устата си, за да унищожи уликата или себе си.

Армстронг вещо го пребърка. Никакви бележки или филмова касета.

— Къде го сложи? — попита той.

— Аз не разбира.

Омразата на мъжа не тревожеше Армстронг. Той не питаеше никаква злоба към него, беше една цел, хваната в капана. „Чудя се кой е купил това нещастно леке, изплашено до смърт. И то с право, защото сега скъсва с КГБ и със собствените си хора завинаги, все едно, че е умрял. Чудя се защо това е наша победа, а не на стария Роузмънт и на неговите момчета от ЦРУ? Как така ние сме единствените, които знаят за пратката, а не янките? Как Крос е разбрал това? Всичко, което му казан беше къде и кога и че пратката ще бъде оставена от един моряк от самолетоносача и взета от някой на «Иванов».“