Даря Калинина: Супернеудачница

— Какво разбираш ти! — мръщеше се той. — Тези обувки струват точно толкова и нито стотинка по-малко. Проумей го!

Лиза не спореше. Тя не умееше да възприема скъпите вещи така, както го правеше той — с цялото си тяло, с всяка клетка на своето същество, разум и душа.

Ах, колко се разстрои той, когато не успяха да купят онази кола, която бе видял на страниците на поредния каталог. Всъщност те си имаха кола. Сив Опел Вектра, който им служеше добре от дълги години. И почти не искаше грижи. Лиза беше много доволна от колата и с удоволствие би карала предания Опел и занапред, но мъжът й бе категорично против.

— Тази вехтория! — роптаеше той, загледан през прозореца. — Не мога да я гледам повече! Ама че стара каруца! Ама че бричка!

Разбира се, техният опел не беше породист състезателен кон, а най-обикновено работно конче. Но то винаги ги доставяше на нужното място в нужното време. А ако не успяваше, нямаше вина. Мъжът й изобщо не се грижеше за колата — често забравяше да смени маслото или да долее антифриз. И тя започна да се раздрънква.

— Пълен боклук! — озлобяваше се той в такива случаи. — Срамота е дори в автосервиз да отидеш с такава кола! Знам, че всички монтьори презрително ще ми се присмиват зад гърба.

И съпругът й се запали по покупката на нова кола — черно BMW със скосена муцуна и хищно проблясващи фарове. Колата не се хареса на Лиза. Беше й чужда, не беше за техния начин на живот. Подхождаше на хора със съвсем друг стандарт, но си замълча. А мъжът й се захвана да търси пари за новата кола. Взе кредит, потъна в дългове, но въпреки всичко събра необходимата сума.

Лиза добре си спомняше онзи злополучен ден, когато се приготвяха за автосалона. Тръгнаха твърде рано. Автосалонът беше още затворен. И Лиза, в опита си да направи нещо приятно за мъжа си, предложи да отидат до най-големия и скъп универсален магазин в града. Тя много добре знаеше колко обича мъжът й тези места, където сред бляскавите витрини са изложени скъпите вещи, по които той се бе прехласвал, разлиствайки страниците на списанията и рекламните каталози.

Разбира се, той веднага се съгласи. И Лиза, изгаряща от желание да му достави колкото е възможно повече удоволствие, се постара да демонстрира своя интерес към скъпите изящни украшения и дреболийки.

— Виж, какви чудесни фигурки!

Лизиният възторг беше почти неподправен. Порцелановите статуетки на балерини с разперени пачки, цветарки с ажурни плетени кошнички в ръце и малки момиченца с почти въздушни полички, направо я омагьосаха. Наведена над фигурките, с желание да ги разгледа по-отблизо и да разбере как е изработена тази красота, Лиза се препъна. И, о ужас…! Рухна направо върху стъклената витрина!

По принцип, Лиза винаги бе вярвала, че стъклените витрини в магазините са доста здрави. Все пак сигурно ги правят, предвиждайки, че някой може случайно или дори не съвсем случайно да ги удари. Обаче тази витрина се оказа някак си много чуплива. Дали пък не беше виновен лошият късмет на Лиза, но витрината се свлече надолу, разпръсквайки се на стотици остри парченца. Лиза залитна и падна директно върху щанда. Обсипа я още един дъжд от парченца, но този път разноцветни — това бяха загиващите балерини, цветарки и всякакви други порцеланови фигурки.

— Боже! — възкликнаха продавачките, когато най-после успяха да проговорят. — Какво направихте!?

Лиза мълчаливо се размърда, опитвайки се да стане. Никой не й се притече на помощ. Продавачките бяха в шок. А мъжът й… Мъжът й беше изпаднал в странно състояние, сякаш се бе превърнал в мраморна статуя. Как я гледаше! Така, сякаш я вижда за първи път в живота си!

Последва дълга разправия в кабинета на управителя на магазина, когото спешно извикаха от вкъщи. Лиза не можеше да се оплаче, управителят се държа вежливо, но твърдо. За счупената стока трябва да се плати. Колко? Една минута, продавачките ей сега ще изчислят щетите.

Когато донесоха сметката, първи я погледна мъжът й. Толкова силно пребледня, че и без думи Лиза разбра колко е лоша работата. Разбира се, той плати. Без да мигне извади от джоба си дебела пачка с пари и отброи необходимата сума с такъв вид, сякаш за него това е някаква дреболия. Управителят беше поразен. Продавачките сразени. Съпругът й, наслаждавайки се на своя триумф стана и с величествен вид й каза:

— Да си тръгваме, скъпа! Днес ни очакват доста по-приятни неща от това да се занимаваме с някаква паплач!

Но всичко това беше театър за пред публика. И в момента, в който публиката изчезна, Лизиният мъж изпадна в отчаяние. Нищо не й каза, но тя и сама разбираше всичко. Мечтаната кола се отдалечи в необозримо бъдеще. Честно казано, през целия обратен път и после у дома, той не упрекна Лиза с нито една дума. Затова пък самата тя не спираше да се ругае.