Даря Калинина: Супернеудачница

— Нищо, котенце — утешаваше я мъжът й — не се ядосвай, глупачето ми. Може би този тип нямаше да купи твоя имот.

— Щеше да го купи! — ридаеше Лиза. — Щеше да го купи, знам това!

— Откъде знаеш?

— Чувствах го!

— Колкото и да искаш, понякога просто не можеш да изкараш мечтаните пари — философски констатира той и на Лиза не й остана нищо друго, освен да се утеши с този извод.

Бог е свидетел, че в последно време с финансите в тяхното семейство стана тегаво. В службата на мъжа й започнаха някакви съкращения. И макар самият той да не беше сред съкратените, защото беше първокласен специалист, орязаха заплатата му почти с една трета.

— Какво да се прави, Лиза — оправдаваше се той. — Няма да е за дълго. Директорът ни каза, че това са временни трудности. После ще ни върне всичко с лихвата. И премии ще ни плати допълнително!

Но обещаното заплащане все го нямаше. Мъжът й носеше вкъщи съвсем символични суми и при това изглеждаше толкова виновен, че тя не можеше да го накара да си намери друга работа или да потърси нещо допълнително.

И каква щеше да е тази допълнителна работа, когато той се връщаше вечер в десет, изстискан като лимон. А понякога се задържаше в офиса до десет-единадесет часа вечерта, като прибавим и поне един час за път — у дома се появяваше около полунощ. За каква допълнителна работа можеше да става дума! Прибираше се толкова изморен, че дори отказваше вкусната вечеря, приготвена му от Лиза.

— Какво говориш, миличко! — тихо и тъжно й казваше той. — Едва се държа на краката си, изобщо не ми се яде. На излизане от офиса едва не припаднах от глад. Наложи се да си купя няколко пирожки с долнопробна кайма от денонощния павилион. Бях толкова гладен, че ги излапах направо на улицата! Представяш ли си?

Лиза си представяше. За да изяде пирожките още пред будката, той направо не е бил на себе си. Нейният съпруг… как да го обясни, беше толкова… толкова специален. Той беше естет. Той беше разточителен. Възхищаваше се от всичко красиво, направено майсторски и с вкус, а следователно — и скъпо. Той непременно искаше да има най-скъпите неща.

Да обядва в улична закусвалня?! Това можеше да направи само в случай, че действително е умирал от глад. Обикновено обичаше да се храни в скъпи ресторанти.

— Макар и само от време на време, но искам да получа истинско удоволствие — поучаваше той Лиза. — Снежнобели покривки, първокласно обслужване, кристал, сребро! Ето към какво трябва да се стреми всеки уважаващ себе си човек. Разбери това, котенце!

Впрочем, при такива излизания той никога не взимаше Лиза със себе си. Навярно предполагаше, че така или иначе тя няма да ги оцени. И Лиза не го упрекваше. За какво й беше да ходи по скъпи ресторанти? Дори нямаше какво да облече. Нейният умен мъж си купи от някаква разпродажба чудесен италиански костюм, към който получи като подарък вратовръзка и риза. Костюмът беше ушит от вълшебен плат в преливащи се цветове — беше толкова красив! Щеше да е направо непростимо да имаш такъв костюм и поне веднъж в месеца да не го разходиш в обществото.

А Лиза нямаше подходящ тоалет към този на мъжа й, но това не беше по негова вина. Не беше, разбира се, че не беше! Сама трябваше да се поразтърси, като него, по разпродажбите. Току-виж, намерила някаква рокля, с която няма да я е срам да се покаже пред прилична публика. А сега той ходеше издокаран по ресторанти без нея.

От тези обиколки по ресторантите, мъжът й се връщаше толкова щастлив и в такова приповдигнато настроение, че Лиза също се радваше само като го гледаше. Да, нейният мъж беше стопроцентов естет и ценител на прекрасното. Фотографиите в богато илюстрираните списания направо го пленяваха. При вида на някакъв пепелник от малахит, украсен със сребърна инкрустация, той беше в състояние да изпадне във вцепенение за цял час.

— Каква вещ! — тихо шепнеше той, сякаш се боеше с гръмкото си възклицание да не прогони спусналото се над него благоговение. — Каква вещ! Веднага се вижда, изработено е от истински майстори, не е някаква евтина дреболия! Лиза, погледни тази възглавничка, ушита от коприна! Не е ли великолепна! Лиза, защо не се възхищаваш?

Лиза не споделяше възторзите на съпруга си. Тя разбираше, че всичките тези предмети имат един съществен недостатък. Тяхната цена. А ценоразписът на харесваните от него неща винаги минаваше разумния предел. Например, Лиза не можеше да разбере, защо обувките, по които се захласваше мъжът й, струваха колкото три чифта напълно прилични женски ботуши.