Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Когато обаче съм зрял човек, когато съм себе си, когато не се самозалъгвам, аз пак мога да имам родители, морал, общество и религия, но нямам нужда да търся в тях оправдание или убежище.

Избирам и поемам отговорност за избора си.

Но нека внимавам какво избирам! С избора си поемам отговорност за всичко, което правя, и за всичко, което казвам, поемам отговорност за всичко, което не правя, и за всичко, което премълчавам; единственото, за което не нося отговорност, е това, което чувствам. ( Да , отговорен съм за това, което правя с чувствата си, но не и за това, което чувствам.) Защото аз не избирам това, което чувствам, защото не мога да направя нищо, за да го променя.

Нека се върна на въпроса ти…

Питаш ме защо избрах да бъда лекар.

Точно в този момент мисля, че не знам защо; а и да знаех, бих искал да го забравя. Но ако, вместо това, ме запиташ с каква цел избрах да стана лекар, знам точно как да ти отговоря: избрах да стана лекар, за да израствам по този начин .

Скъпа приятелко,

Колко много въпроси ми задаваш…

Питаш ме какво имам предвид с последното изречение в предишното писмо — за това, че съм избрал да стана лекар и съм избрал този начин да израствам. То ми напомня думите на доктор Саславски (която винаги наричам „моята професионална майка“): „Пациентите са само претекст за собственото ни израстване“.

Толкова много истина има в тези думи!…

Представям си как ме питаш:

— Какво? Претекст? Вие не сте ли терапевти? Не ни ли помагате? Използвате ли ни? — И стотици други въпроси, които знам, че си способна да зададеш в рамките на половин минута.

Нека не бързаме!…

При първата среща с всеки нов пациент аз му споменавам — наред с всичко останало, — че за мен е много важен взаимният избор при връзката пациент-терапевт. Това означава, че не само той трябва да ме избере като свой терапевт, а че аз също трябва да го избера — или пък не — като пациент.

При мен този избор става най-вече интуитивно. Просто усещам, че мога и искам да му помогна, харесва ми, буди в мен някакъв интерес — върви, че разбери какво е.

Изборът обикновено се прави след два-три разговора и едва тогава започваме да работим заедно.

Повтарям: ЗАЕДНО.

Връзката ни не е йерархична.

Нито аз съм гений, нито пациентът е глупак и отношенията ни не са на учител и ученик. Ние сме двама души с различен житейски опит, с различни характери, мислене и светоусещане.

Вярно, че отделяме по-голямо внимание на неговите лични проблеми, отколкото на моите, но това се дължи единствено на презумпцията — повтарям, на презумпцията, — че има определен брой неща, които аз съм открил и съм превърнал в знание.

В това се състои моето единствено преимущество; неговото е, че познава собствените си проблеми много по-добре, отколкото ги познавам аз.

Ето как, с принос и от двама ни, възможностите за растеж се умножават — не само тези на клиента ми (преди думата „клиент“ ме смущаваше, сега я намирам за много по-подходяща от „пациент“), но и моите.

Всеки здрав контакт с другия ме обогатява, особено когато мога да дам нещо от себе си.

Знам, че идеята да се обогатяваш чрез даване звучи парадоксално, но е истина.

Когато давам, а човекът насреща приема, гледам на неговото приемане като подарък, предназначен за мен. По същия начин аз дарявам на другия моето собствено приемане на това, което ми дава.

Според мен актът на даването е различен както от даряването , така и от инвестирането .

В даването се крие двупосочно значение: аз давам и в същото време получавам. Когато давам, нещо мое става твое и заедно с това нещо твое — в случая твоето приемане — става мое.

За разлика от това, в даряването няма двупосочност: ти получаваш нещо от мен, но аз не получавам нищо в замяна. Когато дарявам, аз просто ти предавам нещо, което в определен смисъл винаги е било твое. (Когато ти купя книга, тя е за теб, никога не е била моя.)

Инвестиране наричам онова поведение, при което ти поднасям нещо, очаквайки последващо обезщетение, дори лихва, стига тя да е възможна. Когато правя инвестиция, аз нито давам, нито дарявам; просто ти заемам нещо, което продължава да бъде мое и което очаквам да ми върнеш заедно с полагащата ми се печалба.

Самодиагнозата е лесна: когато давам, заедно с това получавам; когато дарявам, не получавам нищо — нито сега, нито по-късно; когато инвестирам, очаквам да получа нещо от другия.