Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Сега разбираш ли какво имах предвид, когато ти казах, че съм избрал да израствам по този начин? Ето защо, благодарение на професията ми, непрекъснато се обогатявам и прилагам на практика най-добрата форма на егоизма.

За разлика от други видове терапии, мисля, че това, което лекува и което дава резултати, не е нито адекватната интерпретация, нито съответните лекарства или разумните съвети. Лечебното въздействие се дължи на връзката между клиента и мен.

Коя е тази връзка ли?

Любовта.

Да. Любовта! Някога ще поговорим за значението на тази дума, която е толкова използвана, толкова изхабена, изопачена и обезценена. Засега ще ти кажа само, че за мен това е почти жизненоважно условие, за да поема някой пациент: да се чувствам способен да го обичам в най-положителния и най-ясния смисъл на думата.

Много пъти са ме питали дали любовта към клиента не е нещо опасно. За мен не е; що се отнася до него, нека да не забравяме, че психотерапевтичното лечение винаги е опасно.

Веднъж Фриц Пърлс, основателят на гещалттерапията, приел пациентка, която имала няколко неуспешни опита за самоубийство. След едно терапевтично упражнение пациентката установила, че истинското й желание било не да сложи край на собствения си живот, а да убие съпруга си. Когато сеансът приключил, жената напуснала кабинета и няколко часа по-късно направила опит да убие мъжа си.

Мнението ми е, че дори при този случай — който смятам за доста краен — за пациентката е било много по-полезно да осъзнае истинското си желание, вместо да го трансформира в самоагресия, само и само да не го признае.

Мисля, че ако си беше позволила да говори за това, което се случва с нея, да извади на бял свят желанието да убие, вероятно — подчертавам, вероятно — не би изпитала потребността да се опита да го направи.

Така или иначе, всяка „сериозна“ терапия е опасна, но рискът — поне според мен — си струва.

Приятелко,

Когато получа писмо от теб, нещо в мен започва да трепти и да подскача.

Оглеждам бавно плика… Марката… Почерка ти… Дали нещо те е тревожело, докато си го надписвала? Или просто си бързала?

Давам си време, за да почувствам връзката с теб, преди да започна да чета писмото ти.

Всяко твое писмо е парченце от теб, което ми даваш… Всяко мое писмо е парченце от мен, което ти давам…

Сега си представям, че съм плик. Някой слага в мен писмо за теб, затваря ме, пише адреса ти върху корема ми и ме носи в пощата…

След това идва страшната част: клеймото. Ох, как боли!

Слагат ме върху купчина мои колеги, прехвърлят ме в торба и оттам ни качват в самолета.

Сега пътувам на север. Цяло вълшебство е, че мога да споделя пътуването с приятели. Хиляди, милиони написани думи пренасят послания, подобни на моето. Или пък други…

Виждам ей там писмото на една майка до сина й; малко по-надолу стои друго писмо, напомнящо за неплатена сметка; тук наблизо пътува едно коледно поздравление, а малко по-нататък се кипри колега, нагизден с най-различни цветове, с големи букви и примамливи картинки. (Чудя се какво ли продава.)

Самолетът каца…

Разпределят ни, после ни качват на камион…

Вече съм в торбата на раздавача… Идвам! Раздавачът звъни. Вратата се отваря… Ето те!

Колко се радвам да се озова в ръцете ти!

Поглеждаш ме и погледът ти ме изпълва с щастие.

Сядаш и ме милваш… Отваряш ме много внимателно и изваждаш писмото, за да го прочетеш… (Толкова ми харесва да видя, че не бързаш.) Четеш. Поглеждаш към тавана… Продължаваш да четеш и се усмихваш…

Сега прибираш писмото в мен. Още една милувка.

Занасяш ме в спалнята и ме прибираш в едно чекмедже редом до други писма, кутийката ти с бижута, ключовете и „Малкият принц“. Имам чувството, че съм попаднал на мястото, където държиш съкровищата си.

Оставам там…

Понякога отваряш чекмеджето и ме гледаш. Друг път усещам, че дори и да не ме гледаш, си мислиш за мен.

Днес пристигна нов плик, който поставяш отгоре ми със същата нежност, с каквато докосваше мен, но не ревнувам. Усещам се по-зрял и по-важен.

Имам чувството, че съм една мъничка и незначителна брънка, но заедно с това и най-важната брънка от една верига, която те свързва — не, не те дели — с Хорхе… С мен.

Сега отново съм аз, но фантазията, че съм бил плик, ме приближава още повече до теб.

Толкова е прекрасно да пътувам към теб и да съм с теб всеки път, когато пожелая!

Толкова е прекрасно да те обичам!