Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Ницше има един афоризъм за паметта и гордостта, които спорели: паметта твърдяла, че нещо се било случило по определен начин, а гордостта настоявала, че в никакъв случай не било така. Спогледали се… и паметта се признала за победена!

В края на краищата дори собственото ни минало е предположение, фантазия, обяснение за това как фактите са се превърнали в това, което са днес.

Освен това спомените ти съществуват тук и сега. Не там и тогава.

Спомените са полезни — това е вярно. Полезни са понякога.

Но не и когато животът ми се крепи на тях.

Не и когато завися от тях.

Когато казвам: „Мен така са ме учили…“

„Винаги съм го правил така…“

„Вкъщи беше така…“

Томас Харис 4 4 Томас А. Харис (1910–1995 г.) — американски психиатър, автор на „Аз съм добър, ти си добър“ (Наука и изкуство, 1991). — Б.пр. дава следния пример:

В дома на младото семейство.

Жената е поднесла вечеря за съпруга си — великолепен свински бут на фурна, какъвто приготвя за първи път.

Той ( опитва ). Много е вкусно. Защо си отрязала връхчето?

Тя. Свинският бут се приготвя така.

Той. Не е вярно. И друг път съм ял печен бут и е бил цял.

Тя. Възможно е, но като се отреже връхчето, става по-вкусен.

Той. Глупости! Защо?

Тя ( колебливо ). Мама така ме е учила…

Той. Хайде да идем у майка ти!

В дома на тъщата.

Тя. Мамо, как се приготвя свински бут на фурна?

МАЙКАТА. Бутът се подправя, отрязва се връхчето и се слага във фурната.

Тя ( към него ). Видя ли?

Той. Госпожо, а защо се отрязва връхчето?

МАЙКАТА ( колебливо ). Ами… за да се подправи, да се опече… Майка ми така ме е учила!

Той. Хайде да идем у баба ти!

В дома на бабата на момичето.

Тя. Бабо, как се приготвя свинският бут на фурна?

БАБАТА. Подправям го хубавичко, оставям го да престои три часа, отрязвам му връхчето и го пека на бавен огън.

МАЙКАТА ( към него ). Видя ли?

Тя ( към него ). Видя ли?

Той ( упорито ). Бабо, с каква цел отрязвате връхчето?

БАБАТА. Ами че отрязвам връхчето, за да може да влезе във фурната. Печката ми е много малка…

Завесата пада.

Смятам този пример за показателен и убедителен.

Сега задачата се променя: как да различа полезния спомен от глупостта? Как да разгранича познанието и опитността от предразсъдъка (с други думи, от това да съдя предварително )? Може би в това се състои основното предизвикателство пред всички нас, които се опитваме да живеем живота си тук и сега.

Съзнавам, че мога да ти помогна само с няколко насоки:

1. Опитността се изживява с цялото ни същество ( холистично , както би казал Фриц Пърлс). Предразсъдъкът, от своя страна, се ограничава само до разума.

2. Опитността може да се поставя под съмнение непрекъснато, без това да ми носи конфликт. Предразсъдъкът е безапелационен и не търпи преразглеждане.

3. Опитността се свързва с мен при всяко следващо преживяване. Предразсъдъкът избягва контакта с мен.

4. Опитността обогатява възприятията ми, чувствителността, преживяванията и въображението ми. Предразсъдъкът ме смалява и капсулира. Казано накратко — предразсъдъкът ме превръща в роб на условностите.

Ще се върна към предишното си писмо. Ако идеята за здравето включва тази за свободата, не може и дума да става за терапия, ако не е налице освобождаване от условностите .

Не се съмнявам, че първоначалното намерение на психоанализата е било да освободи индивида от условностите. По мое мнение обаче някои колеги само успяват да заменят нездравите условности с други, „по-здравословни“, но все пак условности.

Това, към което се стремим аз и други като мен, е да освобождаваме хората от условностите. Да върнем на човека изконната му свобода, способността му да решава, да действа, да живее… Да му върнем способността да избира.

Да избира и да бъде отговорен за избора си.

Говоря за ИЗБОР, не за предпочитание. Не става дума за това да отхвърлям нежелателните алтернативи и да се спра на тази, която остане последна.

Нека си представим път, който се раздвоява. Едната пътека е покрита с кадифе, а другата — с тръни. Аз тръгвам по кадифената, защото не искам тръните да ме наранят; ти също тръгваш по нея, но защото те запленява мекотата на кадифето. Ти избираш, аз предпочитам.

Отклоних се…

Когато действията ми са продиктувани от родителска заръка, от морална повеля, социален принцип или религиозна норма, не поемам отговорност за тях! („В края на краищата — залъгвам се аз — този, който се подчинява, никога не греши“.)