Хорхе Букай: Писма до Клаудия

Все още помня какво си мислех в онази нощ: „Представям си, че съм потомък на Георг Гродек. (А нима, в известен смисъл, не съм?) Не, по-скоро съм потомък на Патрик Трол, чудесния терапевт от «Книга за То»… Представям си, че пиша на някогашна пациентка, която сега е моя добра приятелка… Заминала е някъде далеч. Въпреки това я помня съвсем ясно… Казва се Клаудия, като дъщеря ми… Нещо повече дори… Може би тази Клаудия е същата Клаудия, която след няколко години ще се роди като моя дъщеря… Клаудия, затварям очи и те виждам …“

Когато завърших първото писмо, запалих цигара и го прочетох, опитвайки се да забравя, че е мое. Днес се питам дали наистина е било мое.

Клаудия,

Затварям очи и те виждам. Виждам изпитателния ти поглед, дяволитата усмивка, интелигентното ти и красиво лице.

Как се радвам на писмото ти! Колко време мина, откакто напусна страната? Две години или три? Понякога ми се струва, че са изминали векове, а друг път имам чувството, че беше едва вчера, когато те видях да се качваш на самолета, за да започнеш един нов етап от живота си…

Помниш ли? В онзи ден, когато се сбогувахме, ти подарих „Книга за То“. На титулната страница написах: „Здравето се състои единствено в осъзнаването, че всичко е такова, каквото е“.

И така… Вярно е. Онзи Патрик Трол, който подписва писмата в книгата, е прадядо ми. Както обикновено, асоциативните ти способности и интуицията ти работят прекрасно. Винаги съм вярвал, че „знанието“ ти за нещата е едно от най-възхитителните ти качества.

Докато пиша това писмо, пред мен се появява образът на прадядо ми. Завиждам на таланта, на вещината му, на оригиналното му мислене и най-вече на творческата му сила.

Чудесно е, че мога да чета писмата му и да осъзнавам, че ги е писал, без да познава нито фройдистките теории за структурата на личността и за подсъзнанието, нито самата психоанализа.

Прадядо ми е изпреварил времето си, бил е агент на промяната . Възгледите му — несъмнено психоаналитични, макар той да не съзнава този факт или упорито да го отрича — са представлявали, по онова време, поредния символ на прехода между викторианската епоха и началото на индустриалната ера.

Теорията на психоанализата е била толкова революционна, че дори днес много от колегите ми продължават безрезервно да вярват в елементарните й постановки и все още смятат остарелите терапевтични идеи за свещени и недосегаеми.

Доста дръзко от моя страна, нали? Чувствам се малко нещо еретик — аз, нищо и никакъв трийсет и три годишен младок, си позволявам да критикувам „учителите“…

Но защо не? В края на краищата, ако Фройд, Гродек или Трол също се бяха спрели пред подобни аргументи, днес нямаше да можем да черпим от мъдростта им.

И така, напред! Колкото и да не е за вярване, че в думите ми може да бъде открита някаква мъдрост, също толкова невероятно е, че съм способен да се въздържа от каквато и да е „ерес“…

Истината е, че малко по малко осъзнавах колко остаряло е приложението на тези теории. Бих сравнил психоанализата с двигател „Форд 39“, монтиран в каросерия от 1984 година. Няма спор, че моторът е отличен и че с известно рационализиране ще може да задвижи автомобила. Но също така е вярно, че няма непременно да е най-подходящият, че едва ли ще е най-ефикасният и че никога няма да е най-бързият.

Това все пак не е причина да забравяме, че този двигател е основата, върху която са разработени всички останали. Повтарям: всички останали.

Както обикновено, никоя крайна теза не ми върши работа, за да онагледя това, което искам да ти кажа.

Не искам да си мислиш, че търся равновесие. Не! Равновесието е неподвижност, изравняване, еднаквост, смърт. Само мъртвото човешко същество е в пълно равновесие с физично-химичната си среда.

По-скоро съм любител на хармонията, враг на крайностите и привърженик на тезата, че е възможно А и анти-А да съществуват във взаимна зависимост. Нали си спомняш символа „ин-ян“?

Кръгът представлява цялост, пълнота, завършеност.

От гледна точка на статиката тази завършеност не е нито бяла, нито черна. За образуването й са необходими двете крайности — бялото и черното. Още по-интересно е, че при наблюдението на този древен символ забелязваме как нито бялото е напълно бяло (в него има черна точка), нито черното е напълно черно (тъй като съдържа бяла точка).

Ако към статичния поглед добавим движение и наблюдаваме динамиката, лесно можем да си представим как бялата точка в черната половина и черната точка в бялата се увеличават и заемат все повече място в противоположния цвят. Идва момент, когато всичко, което е било бяло, вече е черно — и обратно; това продължава само миг, защото в следващия момент в бялата половина се ражда черна точка, а в самия център на черната половина се появява бяла точка.