Хорхе Букай: Писма до Клаудия

— Този път грешиш — настояваха те. — Ние вече разпространихме тези писма сред приятели и близки и всички казват, че са им били полезни. Хорхе, публикувай книгата. В нея има неща, които могат да помогнат на много хора.

Благодарих им за подкрепата и обещах да помисля.

Когато се прибрах вкъщи, прочетох материалите, събрани от пациентите ми. Спомних си колко увлечен бях навремето по „Книга за То“ на Георг Гродек 2 2 Немски лекар (1866–1934 г.), смятан за пионер на психосоматичната медицина. — Б.пр. и намерих някои прилики между нея и моите текстове. Може би, ако съберях всички онези писма и ги адресирах до един и същи човек…

Две седмици по-късно бях готов с новата книга, която нарекох Писма … Занесох я на секретарката на главния редактор в едно от големите издателства в Буенос Айрес.

Пет дни по-късно господин главният редактор ме покани да се срещнем. Явих се в кабинета му, изпълнен с несигурност и вълнение.

Накараха ме да чакам в малката приемна в продължение на четиридесет и пет минути, преди редакторът да се появи. Никога няма да забравя думите му.

— Виж, малкият — каза той (по онова време бях само на трийсет и четири години). — Две са нещата, които не се продават в Аржентина: психология и поезия. А в твоята книга има и от двете. Ако искаш да те публикуват, пробвай да напишеш роман.

Усмихна се без ирония и — почти със съчувствие — ми върна ръкописа.

Логично беше да се откажа от проекта и сигурно щях да направя точно това, ако не беше подкрепата на съпругата ми Перла. Тя направи разни сметки, обади се на няколко места, след което ми каза, че ако използваме всичките си спестявания (които не бяха кой знае какви), ще можем да отпечатаме около седемстотин и петдесет екземпляра в една квартална печатница.

Аз, разбира се, се съгласих веднага.

Три седмици по-късно на бял свят се появи първото и примитивно издание на „Писма до Клаудия“, което складирахме в гаража. Книгата бе отпечатана върху възможно най-евтината хартия, а корицата в два цвята (черно и отвратително бледорозово) бе мое дело. Двеста и петдесет екземпляра подарих на пациентите, подпомогнали и насърчили идеята, петдесет отидоха при близки и приятели, които се съгласиха да ги прочетат, а останалите петстотин разпространих сам, понесъл под мишница по десетина книги, които оставях на консигнация във всяка книжарница, изпречила се на пътя ми.

Това, което последва — появата на Мигел Ламбре, директор на издателство „Нуево Екстремо“, както и публикуването на следващите десет книги, е отделна история.

Пиша този предговор, защото искам да споделя с вас причината, поради която настоящата книга е толкова важна за мен. Точно затова не исках да нанасям значителни корекции в съдържанието й, въпреки че е изминало много време и има неща, с които вече не съм съгласен. Най-накрая, с този предговор искам да отдам заслуженото на моите пациенти от онова време, да изкажа признателността си на Перла и да благодаря на онзи главен редактор, който отхвърли ръкописа: без неговия отказ историята щеше да бъде друга, може би със също толкова щастлив край, но със сигурност далеч не толкова вълшебна.

Хорхе М. Букай

Нерха, 15 септември 2003 г.

Андалусия, Испания

Не ми е лесно да пиша за книгата на Хорхе Букай. Тъй като не съм литературен критик, а писателка, смятам, че би било посредствено да се огранича единствено до литературната терминология и суетно да натрапвам собственото си мнение за тази книга. По-добре е сами да прочетете какво е написал Хорхе. Знам, че единственото, което си струва да кажа, е, че според мен книгата на Хорхе и самият Хорхе са едно и също нещо. Ето защо избирам да пиша за това, което е Хорхе, и за това, което разбирам аз.

Първият въпрос, който ми идва наум, е: Познавам ли Хорхе?

Не, макар да познавам различни негови страни. Нима е възможно да познаваме друг човек? Нито е възможно, нито е важно. Можем само да опознаваме себе си, и то постепенно. Но това също не е важно. То е удобно. То е . И тук се появява Хорхе.

Когато след известно увъртане ми каза, че иска да се учи край мен (оттогава минаха много години или по-точно — много животи), по някакъв начин усетих, че съвместният ни път ще продължи и в бъдещето ни, което междувременно се е превърнало в наше настояще.

Така започна нашият път, в болницата. Най-странното е, че нито Хорхе, нито аз имахме много вземане-даване с болниците (поне по онова време).