Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Ако можех да избирам чувствата си към околните, бих избрал да съм влюбен в тях — от цялото си сърце.

Докато тази страст отмира, бих избрал изпод нея да се заражда чувството.

Бих избрал аз и човекът срещу мен да не се плашим от изчезването на страстта и да съумеем да се справим с промяната, която ще настъпи, когато силата на чувството се превърне в дълбочина…

Бих избрал това чувство да бъде любов, не просто желание.

И най-накрая, бих избрал възможността понякога да се влюбвам отново в човека, когото обичам.

Скъпа моя приятелко,

Казваш, че писмото ми, посветено на любовта, ти е харесало, че ти е помогнало да си изясниш някои неща и че ти е трудно да осъзнаеш дали някой те обича, или само те желае, или се нуждае от теб…

Нека първо те попитам: защо ти е да знаеш какво точно изпитва другият?

Мисля, че това е свързано с желанието ти да получиш допълнителна сигурност. Така или иначе, единственото истинско нещо е онова, което чувстваш ти. Запитай се по-скоро дали ТИ се чувстваш желана, нужна, обичана — и бъди вярна на това свое чувство.

Да си представим, че някой те обича. Обича те силно, но ти не се чувстваш ни най-малко обичана. За какво тогава ти е обичта му?

Нека сега си представим обратното: някой те обича съвсем малко, а ти се чувстваш безпределно обичана. Нима ще го напуснеш заради това, което казва, че чувства?

Винаги съм вярвал, че най-прекрасният отговор на думите „много те обичам“ е „аз също чувствам, че много ме обичаш“.

Другото, което казваш — за демонстрирането на чувството, — според мен няма нищо общо със самото чувство.

Всъщност „правя“, „показвам“ и „демонстрирам“ са три съвсем различни неща.

Преди да продължиш да четеш, отдели няколко минути, за да си отговориш на следните въпроси:

1. Какво означава „показвам“? С каква цел ти показвам?

2. Какво означава „демонстрирам“? С каква цел ти демонстрирам?

Сигурен съм, че си забелязала следното:

Когато „показвам“, правя така, че нещо да стане очевидно , за да можеш да го видиш.

„Демонстрирането“, от друга страна, е съвсем различно — това е действие, целящо да докаже нещо , така че ти да го повярваш.

Всичко това означава, че когато „показвам“, изхождам от мисълта, че ти не виждаш , а когато „демонстрирам“ — от мисълта, че ти не вярваш .

Когато връзката ми с теб е лишена от предразсъдъци, когато съм самият аз и ти позволявам ти също да си истинска, тогава действам без предубеждения. Затова не ти показвам нищо и не ти демонстрирам любовта си. Чисто и просто съм аз самият и правя това, което чувствам, без да се тревожа какво виждаш или на какво вярваш ти.

Това мое убеждение е толкова силно, че когато се уловя в опит да показвам или да демонстрирам това, което съм или което чувствам, си давам сметка, че манипулирам, че не съм искрен със себе си, че влизам в условности и налагам условности. Накратко, когато показвам и демонстрирам, се чувствам смешен.

Имаш пълното право да не виждаш и най-вече, пълното право да не вярваш. Кой съм аз, че да изисквам от теб да виждаш и вярваш във всичко, което виждам или в което вярвам самият аз?

В случай че всички тези аргументи не са ми достатъчни, си задавам следния въпрос: Откъде знам, че няма да видиш нещо, ако не ти го покажа аз? Няма ли да повярваш в нещо, ако не ти го демонстрирам?

Очевидно е, че единственият ми аргумент е: на твое място аз не бих видял; на твое място аз не бих повярвал…

Проекция! Ако това не е проекция, здраве му кажи!

Антонио Поркия 21 21 Аржентински поет от италиански произход (1885–1968 г.). — В. пр. пише: „Ако аз съм аз, защото ти си ти, а ти си ти, защото аз съм аз, тогава нито аз съм аз, нито ти си ти. Но ако аз съм аз, защото аз съм аз, а ти си ти, защото ти си ти, тогава ти си ти и аз съм аз“.

Ах, Клаудия…

Най-накрая ми задаваш лесен въпрос.

Оргазмът не е нищо друго, освен неизбежната последица от правенето на любов.

В случай че горното не е ясно:

НЕИЗБЕЖНАТА ПОСЛЕДИЦА ОТ ПРАВЕНЕТО НА ЛЮБОВ

Клаудия,

Не искам да тичам, нито да се спра на едно място. Искам да вървя.

Каква е разликата между тичането и вървенето?

Скоростта?

Не, сигурен съм, че не е това. Възможно е да вървим бързо и да тичаме бавно.

Не, не е това!

Преди малко бях на улицата… Тичах и вървях, бързо и бавно. И тогава разбрах: когато вървя, единият ми крак винаги е в контакт със земята. Винаги! Когато тичам, има един миг — съвсем кратък, — в който се намирам във въздуха, без въобще да докосвам земята.